Макар и близки като разстояние, западните  балкански държави са доста непознати за нас българите, макар че те са много свързани с нашата история. Всички сме учили за братята Кирил и Методий и техните ученици, но малцина знаят, че техните мощи и гробове не са в пределите на днешна България. Гробът на Св. Кирил е в Рим, на Св. Методий някъде в Моравия, на техните ученици Наум и Климент в Охрид, а на Горазд и Ангеларий в град Берат Албания.  За съжаление за Св. Сава, петия ученик на братята, почти нищо не знаем. На там сме се запътили и ние с надеждата да се докоснем до тези свети места за всички православни българи.

Българо-македонската граница при Гюешево се минава безпроблемно и бързо. Република Македония е 4 пъти по-малка държава от България – около 2 мил. население и 25 000 кв. км. площ. Получава своята независимост от Югославия през 1991 г. За всички балкански държави вече не ви е необходим международен паспорт, лична карта е достатъчна. Веднага след като минете македонската граница, има широко площадче с няколко магазина, заведения и „Менячница“/смяна на валута/. Съветвам ви да си смените тук евро за македонски динари, защото до Скопие по пътя няма къде другаде да смените, а ще ви трябват, за да плащате по магистралата след Куманово. Плаща се по малко – от 30 до 100 денара на пункт, но за сметка на това доста често. До края на магистралата посока Охрид се плаща около 6 – 7 пъти /общо 340 денара/. Курсът на денара към еврото е около 60-61 денара за едно евро и в почти всички менячници курса е един и същ. Горивата в Македония са с държавна цена и на всички бензиностаннции тя е еднаква. Цената на бензина е една идея по-евтин от България, но дизелът е с около 20 % по-евтин, а газта с  около 15% по-евтин. Да заредиш с газ не е проблем, навсякъде има добри бензиностаннции. Внимавайте с мобилните обаждания, цените са убийствени – около 7 лв на минута.

Осоговски манастир

За загрявка, рано сутринта посетихме Осоговския манастир. Намира се на 15 км. след границата, преди Крива паланка, на 2 км в дясно има отбивка към манастира. Пътят е добър, но с много остри завои. Осоговският манастир е православен манастир и е част от българското културно и историческо наследство в областта. Св. Йоаким Осоговски е един от най-влиятелните отшелници, живял през 11-ти век в пещера в тази част на Осоговската планина. 50 години след неговата смърт, свещеник на име Теодор се заселил в мястото, където се подвизавал Йоаким и приел монашеско пострижение с името Теофан. Преподобни Йоаким му се явявал няколко пъти и му заповядвал да извади от земята нетленните му мощи. Теофан изпълнил заповедта на стареца. После построил и манастир с храм на името на преподобния. В този манастир и досега лежат светите мощи на преподобни Йоаким. По време на турското робство манастира почти е разрушен, но турците позволяват служби по време на храмовия празник. През 1847 г. със спомоществователството на хаджи Стефан Младенов от Крива Паланка, започва изграждането на голямата манастирска църква посветена на свети Йоаким Осоговски, запазена и до днес. Църквата е осветена през 1851 г.

До Куманово пътят е двупосочен, но бърз и добър, а след това се качваме на магистралата към Скопие и Гърция. Около Скопие има голям магистрален околовръстен път в посока Охрид и ако не искате да видите Скопие и бързате към Охридското езеро, столицата на Македония се заобикаля много бързо.

Църквата “ Св. Спас“

Скопие се намира в долината на река Вардар, която пресича града. Именно тук е и неговият символ – каменният мост в центъра, който свързва старата с новата част на града. Попадайки в стария град се връщаме десетилетия назад – тесни калдаръмени улички, малки арки, много стари джамии и турски бани. Много занаятчии са си запазили дюкяните си и продават в тях изделията си. Ще видите много обущари, шивачи, златари, медникари. На входа на Старата чаршия е пазарът, откъдето може да се купи всичко от зеленчуци до дрехи, може да пиете прословутия чай или кафе или да седнете в многото сладкарнички на баклава кадаиф или бюрек. Много стари сгради са превърнати в картинни галерии. Имаш чувство, че си някъде в Истанбул. Непременно опитайте малките пикантни кебапчета. Съвсем наблизо се намира крепостта Кале. Изкачването е леко, а гледката отвисоко над цялата столица е впечатляваща. Съвсем наблизо е и манастира с църквата „Св.Спас“, в чийто двор в каменен саркофаг се намират тленните останки на Гоце Делчев. Входна такса за църквата е 120 денара. Скопие  се намира в силно земетръсна зона и не веднъж е разрушаван от земетресения. Последното голямо таково е през 1963 и разрушава сградите в града на 80%, а градът е изграден наново по проект на японския архитект Кензо Танге. Горкият архитект, ако дойде сега да види центъра на Скопие… Няма да говоря за бутафорията, милионите евро, невъобразимия кич и кражбата на историята на съседните държави.

Кръста Милениум

На юг от Скопие в планината, която се извисява над столицата подобно на Витоша над София, се издига огромен кръст. „Милениум кръст“ е построен в чест на 20 века от разпространението на християнството по света. Това съоръжение е високо 66 метра и можете да се изкачите до върха с асансьор. От Скопие до кръста има лифт, а цената не е висока. Общо излиза около 300 денара. Не знам дали македонците си мислят, че и Исус Христос е македонец, но и това може да се случи.

Седмочисленици е сборно название на седем светци, почитани от православната църква в България и други страни. Те са свързвани със създаването и разпространението на славянската азбука. Това са братята Кирил и Методий – създали глаголицата, и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. За Св. Сава в наши дни знаем много малко. Вероятно той е бил монах в Палестина в манастира “Св.Сава“, откъдето идва и името му. Той е от първите ученици на Св.св.Кирил и Методий и ги е придружавал още в първата им мисия във Великоморавия. Произходът му е от българските славяни. След завръщането си от Моравия работи дълго време в Плиска. За неговата смърт и къде е погребан засега нищо не знаем.

Охрид

Следващата ни цел Охрид е пряко свързан с двама от тях – Климент и Наум. Пътят от Скопие до Охрид е около 180 км. Половината път до Гостивар е магистрала, а след това добър, но доста бавен заради планинския релеф, през който се минава. На 30 км преди Охрид пътят излиза от планината в равна плодородна равнина, опираща на Охридското езеро. По пътя спукахме гума, но преди Охрид един отзивчив майстор ни я оправи бързо за 150 денара. Самият град има около 45 000  жители, намира се на брега на едноименното езеро и е може би най-красивия град в Македония. Благодарение на богатото си историческо минало, запазената стара архитектура и не на последно място възможността за летен туризъм около езерото, днес Охрид е голям туристически център, посещаван от туристи от цял свят. Езерото и сградите в стария град са под егидата на Юнеско.

Охрид

Охрид е пряко свързан и с българската история. През 8-ми век градът влиза в пределите на българската държава. След приемането на християнството в България през 864 г., Охрид става епископски център. Цар Борис изпраща  през 887 г. св. Климент Охридски като учител в областта Кутмичевица с главни градове Охрид и Девол. Заедно с другия ученик на Кирил и Методий св. Наум поставят основата на Охридската книжовна школа. През Златния век на българската култура /9-10 век/ благодарение на тяхната дейност Охрид се превръща в книжовна столица на България. Тогава градът е един от най-развитите средновековни културни центрове не само в България, а и в цяла Европа. Двамата просветители са от български произход, родени са някъде в Мизия.

Паметника на Св. Св. Кирил и Методий“

Охрид е бил и столица на България от 992 г. до 1018 г. по времето на цар Самуил. Говори се, че тогава в града е имало 365 църкви (за всеки ден от годината)! Самуил управлява България от 971 г. отначало с тримата си братя, а след смъртта на Роман през 997 г. той се обявава за цар в едно от най-трудните времена в българската история. В продължение на десетилетия успява да удържи на атаките на византийския император Василий I, но идва злощастната битка при Беласица и на 6 октомври 1014 година Самуил умира от сърдечен удар при вида на ослепените си войници. След неговата смърт България не удържа дълго на византийския натиск и след четири години идва края на Първото българско царство.

Като туристически град в Охрид има богат избор на хотели. Много от тях са малки семейни хотелчета или къщи за гости. Цените са доста приемвливи, особено извън активния летен сезон. За около 20-25 евро на вечер може да се намери доста добър семеен хотел. Е, разбира се с изглед към езерото на първа линия цените са по-високи. По брега на езерото и особено в старата част на града има много ресторанти с цени почти като в България, но малко встрани е доста евтино. Магазините по търговската улица, която тръгва от площада на брега на езерото и опира до пазара, са доста пъстри и разнообразни. Не пропускайте стария чинар по главната улица, който е на повече от 1000 години. Хит тук разбира се са всякакви накити и бижута от т.н. охридски перли. Оригиналните перли се праят от черупките на миди които живеят единствено тук на дъното на езерото. След тяхното събиране обработване по стара технология се правят всякакви гердани и накити. Но предлагането и цените е толкова голямо, че имам чувството за намеса на източен азиатски производител. В Македония алкохол се продава до 19 часа след това витрините се затварят и е невъзможно да си купите дори и бира. Разбира се в заведенията няма проблем.

В Охрид говорят един странен български език, на който тук му викат македонски. Но няма проблем с комуникацията, взаимно се разбираме добре. Има и някои забавни за нас думи, например: клиент на македонски е „потрошовач“ т.е. човек, който троши пари или пък жива музика на тяхния израз е „жива свирка“. Македонската кухня е смесица от всички балкански кухни. Разбира се, традиционният  македонски  специалитет е „тавче дравче“. Приготвя се от пресен зрял боб /грав на македонски/ и може да се намери във всеки ресторант. Оригиналната рецепта като по чудо не съдържа месо, но винаги може да се добави към него наденички и други колбаси. На всеки трети ъгъл има „бюрекчийници“ и всеки уважаващ себе си турист непременно трябва да закуси с един от многото видове бюреци. Има дори вариант с кайма, за  около 40-50 денара получаващ огромно парче. Непременно опитайте македонската ракия и разбира се „Скопско пиво“.

По време на цар Самуил може би е имало 365 църкви, но и днес не са малко. Средновековният Охрид е духовен център на християнството. В него и в близост до града са изградени множество православни църкви и манастири. Най-важните сред тях запазени и до днес са църквите „Света София“, „Света Богородица Перивлепта“, „Свети Йоан  Канео“.

От централния площад при езерото тръгвате по тесните калдаръмени улички в стария град. Не пропускайте работилницата в дясно за производство и печат на ръчно изработена хартия. Ще ви покажат и автентична печатна преса произведена по образец на Гутенберговата през 16-ти век работеща и до днес. Първата по-значима църква е „Св. София“. Историята и датира още от 6-ти век. След приемане на християнството е построена нова църква. Своя възход църквата придобива по времето на цар Самуил, когато става патриаршеска катедрала, а сам той през 997 е коронован в нея. Днес са запазени в църквата фрески от 9-ти до 11-ти век. Входъг е 120 денара.

Църквата „Св. Богородица Перивлепта“

Другата значима църква нагоре по хълма е „Света Богородица Перивлепта“ – тя е средновековна православна църква от 13-ти век и е втори катедрален храм през 15-18-ти век, след като св. София е превърната в джамия след османското завоевание. Другата църква на хълма Плаощник „св. Пантелеймонт“ е разрушена и мощите на св.Климент Охридски, които са били в нея са пренесени в „Света Богородица Перивлепта“ за да престоят тук почти 500 години. В нея е пренесена и църковната утвар от двете църкви, както и голямата патриаршеска библиотека. Точно срещу църквата се намира античния театър. Построен е още през 3 век преди Христа. Частично разкрит през 1935г. През 2001 той е реставриран изцяло и днес се използва за представления.

Манастира „Св. Пантелеймон“

На върха на хълма Плаощник е манастира „Св.Панталеймон“. В него е бил прочутия Климентов университет – средище на българската култура. Тук св. Климент Охридски успял да обучи над 3500 свои ученици. След неговата кончина той е бил погребан тук в създадената от него манастирска църква. Там те престояли до 15-ти  век когато турците разрушили целия комплекс. За да дойде 2002 г. когато след разкопки църквата Св. Панталеймон е възтановена и мощите тържествено с летийно шествие отново са пренесени тук. Съвсем наблизо се намира и Самуиловата крепост. Крепостта датира от около 5-ти век. След завладяването на източната част на България Самуил се остановява тук и обявява Охрид за столица на това, което е останало от България. Възстановява и обновява крепостните стени на града. Днешната форма на крепостта е от времето  на цар Самуил, но доста пострадала от византийските и турски набези. След независимоста на Македония през 1991 Самуиловата крепост е въстановена и реставрирана. Днес тя е един от символите на града и основна туристическа забележителност с красива гледка към Охрид и цялото езеро. Вход 30 денара. На връщане особено приятна е разходката до черквата „Св. Йоан Канео – Богослов“. Тя е кацнала на отвесна скала над езерото близо до града и неслучайно е един от градските символи – има я по всички картички и магнитчета.

Манастира „Св. Наум“

На около 30 км на юг от Охрид е другата голяма забележителност на този район – манастира Св. Наум. Тук се намират мощите на другия ученик на Кирил и Методий, свързан с тоя край. На излизане от Охрид са известните Билянини извори, до тях може да се стигне и пеш от Охрид по красивата крайбрежна улица и живописен парк. Пътят от Охрид  до манастира е доста тесен с много завои, изкачвания и слизания във втората си част и с великолепни гледки. Почти през цялото време следва бреговата линия на езерото в подножието на планината Галичица, посоката е към Албания. Самото езеро е с дължина 30 км.,а ширина 14.5 км. То е най-дълбокото езеро на Балканския полуостров с мах. такава  287м. Езерото се захранва предимно с вода от надземни и подземни извори. Най-голямата част от тях са в южния бряг на езерото до манастира „Свети Наум“. Единственият начин за изтичане на водите на езерото е река Църни Дрин в град Струга. На два километра от албанската граница в дясно има отбивка към манастира. Пред него има голям платен паркинг /50 денара/. Оттук до манастира е около 500 метра в красив крайбрежен парк със много заведения и сергии с всякакви сувенири и джиджавки. Малко преди манастира вляво е езерото с множество извори.  Една част от водата идва от Преспанското езеро, което е на по голяма надморска височина от Охридското. До самите извори може да се стигне с лодка срещу 200-300 денара зависи от пазарлъка. Кристално чистата и спокойна вода изведнъж се влива  доста бурно в езерото.

Манастирът е построен от 883 до 900 от Св. Наум със съдействието на цар Борис и неговия син Симеон. След приключване на учителската си дейност през 900 година Наум Охридски се оттегля в този манастир. След неговата смърт през 910 година манастирската църква започва да носи неговото име и до днес мощите му се пазят в нея. Манастирът се намира на малко хълмче с красива гледка към цялото езеро. Посрещат ви популярните десетина пауна, свободно живеещи из манастира и дори по покрива му. Църквата заема централно място в неголемия  двор.  В нея в дясно в една ниша е гробът на Св.Наум. Според легендата, ако доближиш ухо до капака на гроба на светеца ще чуеш как бие сърцето му.  Мощите са помагали на много хора с умствени отклонения.

Поглед към Охридското езеро от манастира „Св. Наум“

На връщане от манастира спряхме за бързо в Музея на водата. Това е интересна туристическа атракция. Музеят е много интересен, защото всъщност представлява древно наколно селище във водите на Охридското езеро. След археологически разкопки сега е възстановено изцяло както е било преди векове и предава бита на тези времена.

Струга

След два дни в Охрид  потеглихме към среща с мощите на други двама ученици на Кирил и Методий –Горазд и Ангеларий в град Берат Албания. По пътя се отбихме за кратко в град Струга за да видим как река Църни Дрин се излива от езерото. Усещането е странно много пъти съм виждал реки да се вливат, но за първи път виждам да се излива. Видяхме за бързо и родната къща и паметника на братя Миладинови.

Калище
Калище

На около 6 км от Струга на брега на Охридското  езеро се намира красивият  манастирски комплекс  „Рождество Богородично“ или както е по-известен Калишки манастир. Веднага ще ви направи впечатление на работното време на входа на манастира – всеки ден до залез слънце. Най-старата част от комплекса и всъщност основа за целия комплекс е скалната църква „Рождество Богородично“. Изградена е през 14-ти век днес тук могат да се видят три килии на монаси и малък музей. Входът е 3 лв. Манастирът от неговото основаване до днес е действащ мъжки манастир. В пещерната църква е намерена чудотворната икона на Св. Богородица известна като  „Черната Богородица“.  Днес тя се пази в новата църква, датираща от 18-ти век и основно обновена през 1977 година. Пред иконата  по молитви на монасите и всички вярващи непрекъснато се случват изцелителни чудеса. Иконата особено помага  за лекуване на безплодие при жените.  По време на втората световна война е била хвърлена в езерото от германците с цел да я унищожат, но винаги се връщала на брега. Дори и когато е била омотана в синджири за да бъде потопена, тя отново се върнала на брега. Централно място в манастира заема огромен чинар на възраст повече от 650 години. Вярва се, че  е от времето на първите монаси в този комплекс.

Калище
Калище

Извор с лековита вода тече под църквата посветена на Св. Петър и Св. Павел, изградена в края на манастирския двор през 1990 година. На 5 минути пеша се намира и друга много красива пещерна църква  Св.Атанасий. Природната красота на целия манастирски комплекс и съчетанието с красивата гледка към Охридското езеро правят това място любимо за поклонници от цяла Европа.

От Струга до границата с Албания е  15 км, само изкачване по добър път, но  няма никаква бензиностанция. Така че заредете с гориво преди да излезете от града, защото горивата в Албания са доста по-скъпи от Македония /особено дизела разликата е почти 1 лв./. Не знам защо, но цената на горивата в страната на орлите е с около 20 % по скъпи от България, само газта е почти като у нас.

Бункер в Албания

Минаването на границата е бързо и безпроблемнно само с лична карта и задължителна зелена карта. Пътни и магистрални такси все още няма в Албания, но усиленото строителство на магистрали може би скоро ще доведе до такси. Първото впечатление след граничния пункт са множеството бункери, пръснати по отсрещните хълмове. Имаше момент в историята, когато Енвер Ходжа, диктаторът на социалистическа Албания, си мислеше, че световният капитализъм ще нападне държавата му и единствено спасение са тези бункери. Много пари на халос за сметка на бедния народ… От границата до първия голям град Елбасан около 60 км е постоянно спускане, нормално за тази планинска страна. Пътят е тесен, но добър, а гледката е впечатляваща.

Автомивка в Албания

Още след първите 20 км в Албания ще разберете, че това е държавата на автомивките, черните стари  мерцедеси и безброй заведения. Автомивки е силно казано, по-скоро това са маркучи с постоянно течаща вода, четка и едно момче. Тук водата не е проблем, подземната вода е на няколко метра и всяка къща има кладенец. Тази гледка е особено характерна в първите населени места след границата, но цяла Албания е пълна с автомивки. Явно често се употребяват, защото тук е въпрос на чест и обществен просперитет да имаш черен мерцедес. Доходите не са високи и повечето коли са доста стари. Но съгласете се, че някак неудобно е да си с мерцедес и той да не е измит. Тук се шегуват, че ще сменят герба си –ще бъде на фона на автомивка знака на мерцедес.

По пътя както казах има безброй заведения. На всяко кръстовище или паркинг има поне две, а в селата през които минавахме на всяка крачка. В едно село ги броих, стигнах до 21 само по главния път. Заведения много, но много малко от тях предлагат храна през деня. Нямахме албански леки и опитахме бирата и кафето им чак в Елбасан. Самия град е голям за представите на тази малка страна  около 100 000 жители. Както на всякъде в Албания така и тук са минали много цивилизации и всеки е оставил по нещо от себе си – има малка крепост, римски останки и спокойно съжителстват джамии и църкви. Тук живеят около 12 000 българи  насилствено преселени от турците от Охридския край. Центърът не е нищо особено – една голяма широка улица с много места за безплатно паркиране, много магазини, заведения и хаос от коли и хора. В началото на главната е и пазара отрупан с всякакви истински зеленчуци и плодове, всичко местно производство. Цените са доста по-евтини от България.

Албания

Курсът на албанската лека е около 130 леки за едно евро. Бюра за обмяна има навсякъде и няма опасност да ви измамят с „трънски“ курс. Купуват еврото  почти на едни и същи стойности във всички обменни бюра. Побързахме към едно от многобройните заведения по главната. Цените са нормални почти като у нас, леко по-евтини. Бирата е 100-150 леки, кафета и мин. вода 50-100,  безалкохолно около 100 леки. Цигарите са доста евтини 2.5-3 лева, но кой го интересува като има толкова различни неща за опитване в тази все още запазила се от унификация балканска държава. Големите  западни вериги /магазини,бензиностаннции и др./ тепърва навлизат в страната и почти всичко, което се продава, е на албански производители. С удоволствие пихме по една  местна бира „Стела“, но не Артоа. Тук също цените на мобилните оператори са страшни.

Ние приемаме Албания за мюсюлманска държава, но над 30 % от населението са православни и има много места, свързани с българската история. Първата ни спирка е църквата „Св. Иван Владимир“. На 5 км след Елбасан има много важно голямо кръгово. Направо се отива към морето и е най-добрия път за Дурес. Надясно е пътят за Тирана. Има две възможности – по стария с невероятни спиращи дъха гледки или по  магистрала, доколкото има изградени участъци. Магистралата се строи, но има пуснати доста участъци. Там някъде, където се разделят двата пътя, е манастира „Св. Иван Владимир“. Той е действащ манастир на албанската православна църква и е български културно исторически паметник, защото е пряко свързан с българската история. Иван Владимир е дуклянски княз взет в плен от цар Самуил през 998 година. И тук започва романтичната любов между него и дъщерята на Самуил Теодора-Косара. Самуил не се противопоставя на тази любов, напротив, той вижда възможност да контролира Дукленското княжество /днес част от Албания, Черна гора, Хърватска и Босна/ и връща Иван Владимир като български васал на престола. След смъртта на Самуил новия български владетел Иван Владислав вижда в лицето на Иван Владимир претендент за престола и го убива с измама през 1016 г. На това място днес се издига манастир, носещ името „Св. Иван Владимир“, канонизиран от православната църква. Мощите на светеца с векове са били пазени в този манастир край Елбасан, а днес са в Тирана. Те са се прославили с изтичането на целебно миро и с извършване на множества чудеса. Много поклонници от всички краища са се стичали в манастира, носещ неговото име. В манастира могат да се видят надписи на църковнославянски и старобългарски.

Не продължихме нагоре в планината към Тирана, а се върнахме 2 км до голямото кръгово, защото следваща ни цел беше стария български град Берат .

И тук направих най-голямата си грешка като пътешественик. Вместо да си караме по главния път към морето и от там към град Берат и да заобиколим около 40 км. под давлението на местен всезнайко тръгнахме по диагонала по един  второкласен /жълт/ път. От мен да знаете – в Албания по второкласен път не тръгвайте. Първите 10 км като част от пътя към град Корча бяха доста добри, но след тях трябваше да се отклоним по въпросния второкласен път. За всеки случай спряхме в селото да попитаме местните как да стигнем до Берат –телефоните почти нямаха покритие, а за GPS  и интернет да не говорим. Огледаха ми колата, хареса им като височина и казаха- карате по този чакълест път покрай реката и след 7 км сте на асфалтов път в град Кучова. Тези 7 км се оказаха в крайна сметка безкрайно дълги. Отначало покрай реката беше добре, но като почнаха едни изкачвания, слизания, завои и чакъла изчезна, на някои места си беше чист горски път. Отвреме навреме срещахме я мотор, я някой таралясник, всичките ги спирахме да ги питаме за пътя и никой не ни каза –„Вие луди ли сте да карате по този път я се връщайте“ напротив, окуражаваха ни –„Давай, давай напред“. Явно за тях това си е съвсем нормален път. Защото макар и много  рядко имаше къщи –кой къде то има нива си построил жилище. На сред пустошта имаше дори „бензиностанция“-една колонка за дизел. Някъде след 20-тия километър имаше „струпване“ от 4-5 къщи и разбира се заведение. Малка надежда, че сме стигнали, но самотния барман ни насочи напред с думите, че сме наблизо. След всеки завой поглеждахме за това „наблизо“ с надежда, но чак на 32-рия километър видяхме разнебитения асфалт на град Кучова. Разнебитен, ама за нас изглеждаше като магистрала, за малко да слезем като Ботев да целунем земята. Земята не целунахме, но изпихме по две бири наведнъж, да допълня, че температурата гонеше 40 градуса.

Господ ни дава изпитания в живота. Каквото престоеше да видим си заслужаваше това, което преживяхме последния един час. Скоро след „приключението“ пристигнахме в град Берат с българско име Бълград, дори реката край която е разположен се казва Осъм. Градът е бил 400 години в пределите на Българската държава и през Първото и Второто българско царство и е принадлежал към Охридската българска епископия. Той е един от последните паднали под Византийско робство през 1019 г. Цар Иван Асен възстановява суверенитета и той отново става част от България. По-късно завладяван от византийци и турци, Берат си запазва българското си име чак до 17 век.

Берат

Днес градът е около 60 000 жители града. Крепостта и стария град, разположен по хълма, са част от списъка на Юнеско за историческо наследство. Берат е познат като „градът на хилядите прозорци“, тъй като всички къщи са разположени надолу по хълма и гледат към реката. Много прилича на нашия Велико Търново. Най-ценното за нас българите е, че тук в  местната катедрална църква „Успение Богородично“ се намират мощите на други двама ученици на Кирил и Методий – Св. Горазд и Св. Ангеларий. До олтара вдясно е гробът с мощите на двамата светци, а над тях има икона, рисувана от местен зограф Онуфрий през 1547 г. На нея са изобразени светите Седмочисленици като петимата са нарисувани прави горе някъде в небесата, а под тях е изобразен стария Берат с църква, в двора на която са полегнали Горазд и Ангеларий. Вероятно тук са служили, починали и по-късно погребани. Към катедралната църква има и малък  църковен музей. Св. Ангеларий е от български произход, син на болярин, пратен от цар Борис да се учи при братята Кирил и Методий във Великоморавия, а Св. Горазд е моравец, но след дълги  странствания е приет радушно от българския цар.

Църквата с мощите на Св. Горазд и Св. Ангеларий

До крепостта и стария град може до се стигне по два начина. По-дългия–на входа на Берат има едно кръгово, тръгвайки по левия път ще стигнете след 3 км пред крепостта. Другата възможност е от центъра на новия град- има много стръмен път, но с повече газ  и на втора скорост за минута сте горе. По калдаръмените улички се потапяме в средновековието, а през крепостните стени се открива красива гледка към долината на реката. Целият стар град днес е населен. Освен няколкото църкви и останки от крепостните стени има много къщи, в които хората си живеят. Но това не пречи на входа на крепостта да се плаща вход макар и символичен 150 леки. Във храма „Успение Богородично“, където са мощите на светците също се плаща – 100 леки. Не отивайте в понеделник –почивен ден.

Манастира Арденица

Продължавайки по българската следа в Албания, се отправихме към православния български манастир „Арденица“. От Берат се тръгвме в обратна посока към град Люшня и от там пълен юг към град Фиер. На около 15 км от Люшня е село Kolonje. От него на около 2-3 км. е манастира. Пътят е скоро ремонтиран и макар и стръмен се стига до горе доста спокойно. От високо гледката е красива, дори се вижда Йонийско море. Макар и действащ манастир, монасите са много малко и за малко да не можем да влезем в манастирския двор /беше около 17 часа/, но един хрисим монах веднага ни отвори и беше очарован от факта, че вижда православни християни чак от България.

Манастирът е от 13 век, а през 1451 тук е венчан националния герой на Албания Скендерберг. Този факт до някъде е спасил манастира по време на комунизма когато Енвер Ходжа забранява религиите. През 1967 манастира е затворен до 1988 когато е реконструиран. През 1992 е върнат на албанската православна църква и днес е действащ манастир. Основна забележителност са стенописите, изписани от известните иконописци братя Константин и Атанас Зограф, родени в град Корча през 1744 г. Особен интерес за нас българите са разбира се е стенописа на св. Седмочисленици и още по-знаменателно е, че до тях е изписан друг известен български светия св. Йоан Кукузел – песнопевец, композитор и теоретик на православната певческа традиция. Св. Седмочисленици и Св. Йоан Кукузел живеят в различни времена с разлика от 300 години и факта, че образите им са заедно на този стенопис ясно подчертава принадлежността им към българския дух. Такъв стенопис няма аналог в православния свят.

Дурес

Разгледахме стенописите и отпочинали от тишината и чистия въздух потеглихме към родния град на Св. Йоан Кукузел Дурес или българския град Драч. Той е роден около 1280 година, в този момент в пределите на Византия, но е от български произход. Надарен с прекрасен глас, съвременниците му го наричат „Ангелогласния“. Пътят около 70 км. е автомобилен път почти магистрала – четирилентов с бетонен разделител по средата. Предимството му е, че не е типична магистрала и навсякъде има отбивки с пазари, заведения, магазинчета и всякакви импровизации, където местните фермери си продават стоката. Всичко е натурално и сравнително евтино, например литър домашен зехтин излиза около 10 лв. Не знам дали защото беше сезон, но всеки трети продаваше печена царевица на жар. Да се чудиш кой ще я изяде всичката тази опечена царевица. Иначе кухнята в Албания е много разнообразна, повлияна от какви ли не култури. Но всичко което опитате ще ви хареса, защото продуктите са натурални и се готви с много естествен зехтин.

Дурес

Дурес в последно време е силно развит туристически град. Разполага с дълга 10 км  и широка плажна ивица с доста добър и ситен пясък. Тук се намира най-голямото пристанище в Албания. Разбира се, всичко е презастроено – хотел до хотел, магазини и много заведения. Хотели и къщи за гости има за всеки джоб. Сносен 3 звезден хотел извън най-активния сезон е около 25 евро на вечер. Но има и много по-евтини, особено ако не са на първа линия. Цените в заведенията са по-скъпи от вътрешността на страната, но са доста приемливи дори за нас българите. В центъра на града има запазен древноримски амфитеатър, най-големия на балканския полуостров. Строен през 2 век от местни майстори-все пак албанците са известни строители и каменоделци, дори Кольо Фичето се е учил тук на занаят в град Корча. Открит случайно през 60-те години, някога е събирал 20 000 души. Днес около него има доста нелепи и развалящи обаянието му сгради от соца. Другата забележителност и май последна е т.н. Венецианска кула или както тук и викат Ротондата. Строена през 16 век, днес тя е действащ ресторант и от върха й, пиейки бира, можете да се наслаждавате на гледката към града и морето.

Тирана

На около 30 км от Дурес е столицата на Албания Тирана. Двата града ги свързва добър автомобилен път, който почти изцяло е застроен от двете страни. Така че от двата най-големи града в Албания се образува един мегаполис. Сърцето на Тирана е площад „Скандерберг“, в центъра на който се извисява паметника на националния им герой. Наблизо са джамията “Етем бей“, часовниковата кула, националният музей, дворецът на културата /построен със съдействието на СССР/, операта и различни административни сгради. Но много по-впечатляващо от всичко е новопостроената през 2014 г. църква „Възкресение Христово“. Горе-долу нищо впечатляващо, но града се развива много бързо и предполагам, че скоро ще е интересна туристическа атракция.

И да приключим с Албания, накрая ще кажа няколко думи за техния национален герой Скандерберг. Роден през 1405 г.  в град Круя. След антиосмански бунтове е пленен и отведен в Истанбул като заложник. По-късно приема исляма е се издига в турската армия до предводител на 5000 кавалеристи. Изпратен е от Високата порта на голям държавен пост в родния му град. Сключва договор с унгарския крал и успява да освободи родния си град и обявява независимостта му през 1443. Отказва се от исляма, сключва съюз с Венеция и вдига възстание срещу турците и дори организира партизанско движение в северна Албания. До неговата смърт през1468 той води непрекъснати сражения с турските войски с променлив успех. През тези няколко години постигнатите успехи както на бойното поле така и в дипломацията правят Скандерберг може би първия владетел на Албания като относително самостоятелна държава. Затова и в съвременна Албания го почитат като национален герой.

Пътувайки към Черна гора, на около 10 км от главния път се намира родния град Круя на Скандерберг. Относително добре запазена и реставрирана е крепостта в града. Тя е последното гнездо на съпротивата срещу османското нашествие на Балканите. Пада окончателно чак след смъртта на албанския национален герой. Стигайки на север до Шкодренското езеро има две възможности за преминаване на границата с Черна гора. Едната е към столицата Подгорица, а другата, която ние избрахме – на юг към морето. Граничният пункт между Албания и Черна гора в посока град Улцин е съвсем малък, коли почти няма и преминаването е за минути – не е необходим задграничен паспорт, а само лична карта. Пътни и магистрални такси няма. Слизането към морето е доста бавно, макар и само 25 км, пътят е доста тясен и с много завои.

Благодарение на това, че от едната страна е Адриатическо море, а от другата високи планини, тази малка държава има много топъл климат и изключителна красота. Почти навсякъде високите планини почти опират до морето, с много малко равно място и красиви плажове. Черна гора  ще ви очарова с природата си, ще загубите бройката на средновековните забележителности, всичко ще ви се струва като в приказките. Тя е последната отделила се от Сърбия бивши югославски републики /като изключим разбира се Косово/. След проведен референдум 55 % гласуват за отделяне и за тяхна радост отцепването е станало доста цивилизовано. Черна гора е малка държава само 14 000 кв.км. и население малко над 600 000 хиляди. Въпреки че не е член на Европейския съюз, Черна гора се е самоприела в Еврозоната. Националната им валута е евро. Според мен много умен и стратегически ход на отцепилата се държава-вместо да печата собствена валута правителството взима заем от няколко милиарда евро и ги вкарва в обръщение. А и за туристите е много удобно и не трябва да търсят обменни бюра. Но въпреки еврото и въпреки, че единия мобилен оператор се казва МТЕЛ, все пак Черна гора не е в европейския съюз и разговорите по мобилните телефони са доста скъпи скъпи. Повече от 70 % от населението са православни християни и всички говорят на сръбски, така че добре се разбираме. Местните жители казват, че това не е съвсем сръбски език и имало разлика, но за нас българите е все едно, нали се разбираме. Кухнята не се различава много от българската като всички балкански кухни. Националните специалитети са гушка прашута (пушено-сушено месо на скара) и качамак. Морските блюда са важна част от менюто, но са доста скъпи.
Улцин е малко градче около 10 000 жители, разположен в хълмиста местност с ниско строителство. По-голямата част от населението са албанци. Има много добри апартаменти и хотели на цени около 20-30 евро. В средновековието градът е бил една от пиратските столици на Адриатическо море. Дори Сервантес, авторът на „Дон Кихот“, е бил тук в плен на алжирски пирати. И не случайно любимата на рицаря се казва Дулцинея /Улцин…Дулцин../

Основна забележителност на града е крепостта. Като всяка крепост и тази е на върха на висок хълм над морето с красив изглед към него и града. В нея се намира църквата Св. Мария заедно с гробището. Като пиратски град основния поминък е бил търговия с роби, която се е осъществявала на централния каменен площад, около който и досега стоят килите, където са били затворени робите. Сервантес, чакайки пет години своя откуп, може би в една от тези килии е замислил и гениалното си произведение „Дон Кихот“

Улцин само ни загатна колко е красива Черна гора. На другия ден наистина останахме очаровани от тази малка и красива държава. Първата ни спирка беше стария град Бар от главния път на около 3 км вдясно. Той средновековен град с историческа стойност. Бил е опасан с крепостни стени. Днес са оцелели и реставрирани след земетресение са часовниконата кула, цървата, сградата на митницата и хамама. От площадче с няколко магазина и заведения по калдъръмената уличка по хълма стигате до крепостта. Срещу вход от 3 евро ще можете да разгледате цитаделата.Има доста  уютни ресторанчета от двете страни на уличката и на всяка крачка се продава кашкавал и зехтин. Местните разправят, че тук е най-качествения зехтин в цяла Черна гора. Казаха ни, че в близкия нов град имало две маслини на по 2000 години, но не можахме да ги видим.

Малко преди Будва се намира световно известният остров Св. Стефан. Той е близо до брега и е свързан с него с изкуствен провлак. През 19 век е бил важна крепост, по-късно доста западнал, за да дойде 1954 г. когато група художници започват реставрация на изоставените сгради и го превръщат в приказен град. Днес там има свръхмодерни комплекси, в които почивката си прекарват политици, звезди на киното и други знаменитости. Свети Стефан е любимо място на София Лорен, Силвестър Сталоун и Клаудия Шифър (която преди време дори беше рекламно лице на Черна Гора). Наемът на прочутата вила 118, където отсядат звездите, е около 800-1000 евро на нощ. Но за простосмъртните може да се намерят и места за по 100 евро. Ние се задоволихме с една панорамна гледка към острова от ресторанта горе на хълма до главния път. Пиейки по едно „Никшичко“ пиво за 3 евро се наслаждавахме доста време на страхотната гледка.

След 10 минути бяхме в перлата на Черна гора, град Будва. Заради красивите плажове, средновековната атмосфера и многото исторически паметници градът си е спечелил славата на един от най-посещаваните курорти на балканското адриатическо крайбрежие. Най-интересната част разбира се е старият град. Пред него има много места за паркиране /около 1 евро за 2 часа/. Той се намира върху неголям полуостров в центъра на Будва. В миналото е било остров, но по-късно се е свързал със сушата с пясъчен провлак. Целият град е обграден от масивни укрепителни стени, порти и кули още от 4 вековното венецианското управление от 15 век. Всички тесни улички, сгради, врати, прозорци, балкони пазят стила на Венецианската република, а между тях има и наследство от гръцка и римска цивилизации. Улиците са толкова тесни, че като разпериш ръце подпираш две сгради. В лабиринта от улички има много магазинчета, кафенета, параклисчета, стара библиотека /вход 2 евро/. Навсякъде тълпи от туристи, някои обикалящи други вече седнали на кафе или бира. Непременно вижте църквите Св. Йоан и малката Св. Сава. Има пет главни порти и едната води директно на плажа, а там заведение и точено пиво.

След Будва ни престоеше може би най-красивата и атрактивна част от нашето пътуване – Котор и Которския залив. Ако бързате има ферибот, който ще ви спести около 20 км. и най-малко един час, но ще пропуснете уникална гледка, заобикалайки залива. Которският залив е може би най-южния фиорд в Европа или вероятно залято от морето устие на река. Целият залив е около 30 км. Заобиколен отвсякъде от достолепни планини опиращи почти до кадифяната вода и тук там белеещи се малки селца в подножие им. Заради това, че входът на залива е много малък, той прилича на голямо езеро дори вълните са съвсем символични. Ако имате време, което ние нямахме, качете се на корабче, вярвам гледката ще е уникална.

Ако решите да не пропуснете тези красоти, завийте надясно към град Котор и един дълъг тунел с голям наклон ще ви изкара направо в града до пристанището. За да посетите стария град, трябва да оставите колата на платен паркинг /1 евро/, който се намира наблизо веднага след реката. Котор е най-източния град на залива, сгушен под високи планини с население около 14 000 жители. Градът е под закрила на Юнеско, заради старото пристанище и впечатляващата градска стена, ограждаща града. От 14 до края на 18 век Котор и околностите му са част от Венецианската република, затова и архитектурата е силно повлияна от нея. Крепостните стени наистина са впечатляващи широки около 15м и на места  високи до 20 м. Те са затворени към пристанището като естествено допълнение на естествената защита от хълма „Св Иван“зад града. В стария град се влиза през три порти, като главната е към пристанището. На площада пред Морската порта има часовникова кула от 17 в. Тя е леко наклонена след силно  земетресение през 1979 г.  Целият град е планиран като лабиринт с отбранителна цел. Има много църкви, не пропускайте катедралата „Св. Трифон“, построена през 10 век, днес е символ на града, също „Св. Лука“ и готическата „Св. Михайло“. Впечатляващ е и монументът „Стълб на срама“. Туристите най-вече се тълпят по площадите на стария град, които имат много странни имена, като Площада на марулята, Площада на млякото, Площада на брашното и др.

След разходката из стария Котор поехме по криволичещия път по протежение на целия залив. Безспорно най-впечатляващото градче по пътя е Пераст. Изключително красива архитектура, силно повлияна от Венецианската епоха. Тих, спокоен, той е идеално място за почивка. Преди да стигнете до Хърватската граница и ако все още не сте пренаситени от красотите на Черна гора, за десерт можете да посетите град Херцег Нови. От толкова много запазени стари градове от венецианско време старият град на Херцег Нови ще ви се стори не толкова очарователен като Будва и Котор, но е прекрасно място за отдих и разглеждане на запазените исторически забележителности.

Преминаването на границата с Хърватска е формално и бързо все пак до скоро са били една държава. Както всички адриатически държави след продължително владеене от Венецианската република, по-късно от Австро-Унгария, след това в пределите на Югославия, за да дойде 1991 г., когато хърватите обявават своята независимост. Но това не е толкова лека задача, същата година започва война с военните части на остатъчна Югославия която продължава до 1995г. Сега  Хърватска с население над 4 милиона и площ около 57 000 кв. км. е просперираща държава. Членка е на Европейския съюз със силно развит туризъм по прекрасното си Адриатическо –Далматинско крайбрежие. Цените на горивата и в Черна гора и в Хърватска са доста скъпи, около 20% по-високи от България. Моят съвет е да заредите в Албания и след това в босненския ръкав при град Неум /около300 км/, където горивото е 20% по-евтино от нашето, така че се получава доста голяма разлика от 0.35 евро на литър. Магистралите в Хърватска са доста скъпи. Плащат се тол на място, но по този маршрут няма магистрала и нищо не се плаща.

Дубровник е разположен в най-южната част на Хърватска на 40 км от границата с Черна гора. Населението е около 50 000 души, но градът и околностите се посещават от милиони туристи от цял свят и е една от най-популярните туристически дестинации не само в Хърватска, но и в цяла Европа. Без да губим време се насочихме право към центъра на града и най-вече към стария град. Той е разположен на голям полуостров, заобиколен отвсякъде с крепостни стени. С паркирането имахме известни проблеми, защото автоматите за таксуване логично работят с хървански куни, а ние нямаме и никой от многото магазинчета не искаше да ни обмени поне 5 евро. Тук е абсолютно забранено разплащането в друга валута освен куни. С риск да ни вдигнат колата отидохме до стария град за куни. Обменният курс е 7.2 куни за едно евро, а паркинга струва 5 куни за един час. Целият стар град е под егидата на Юнеско и представлява музей под открито небе. Днешният си вид крепостта е придобила в 17 век. Големите крепостни стени са широки около 5 метра, а на места високи до 25 метра. Старият град доста е пострадал от бомбандировките по време на войната, но сега всичко е реставрирано и няма никакви следи.

Първото, което видяхме още от паркинга е най-голямата кула на града „Минчета“. Сегашният си вид кулата има от 1464г. благодарение на флорентинския архитект Мичелоци. Влязохме от западната главна порта „Пиле“ на стария град. Тя е и символ на Дубровник, можете да я видите по всички сувенири за града. От нея се излиза на голям площад, където се намира другият символ на Дубровник-прочутата “Онофриева чешма“ или по-скоро фонтан с 16 чучура. Срещу фонтана е църквата „Св.Спасител“, може би единствената църква, която не е пострадала от голямото земетресение през 1667 г. и е запазила оригиналния си вид до днес. Оттук започва главната улица „Страдун“, която е най-широка и пресича целия град от запад на изток. Тук в началото, ако искате можете да си купите билет за 50 куни за да се качите на върха на крепостната стена. Пълната обиколка на стената е над 2 км. По главната улица на града винаги е пълно с туристи. По старите излъскани каменни плочи има много заведения с маси навън, но цените са страшни. „Точено“ пиво струва 30-35 куни. В края на главната има красив стар манастир и също малката „Онофриева чешма“. И двете чешми са проектирани от архитекта Онофрио дела Кава от Неапол. На сто метра в дясно е катедралата на Дубровник. Тук в стария град има храмове на много вероизповедания, наред с многото католически храмове има синагога, Доминикански и Францискански манастир има и православна църква „Св. Благовещение“, намира се на малка уличка вдясно от „Страдун“ в самото сърце на стария град.

Разхождайки се из лабиринта от тесни улички, толкова тесни и стръмни, че някъде беше трудно дори разминаването на двама души, се оказахме изведнъж извън крепостната стена високо над скалата надвиснала над морето. И … о чудо! На тази отвестна скала на малко равно местенце заведение. Прежалихме 30 куни за по едно „Карловачко пиво“заради вълнуващата и завладяваща гледка към спокойното и лъчезарно море. Дълго не можахме да откъснем очи от това невероятно зрелище.

Като добре развит туристически град Дубровник разпола с много семейни хотелчета и квартири. Но като всичко друго в този рай за туризма, цените са доста високи. Под 40 евро стая трудно се намира. Но излизайки от Дубровник в посока Сплит в първите селца се намират страхотни малки хотелчета на самия бряг на морето с цени от 25 евро. Ние например нощувахме в едно семейно хотелче в Затон на 15 км. от Дубровник. От морето в един голям залив ни разделяше само тесен път от 3-4 метра. В кристалната вода на морето плуваха много риби. Съдържателят на хотела ни каза, че жена му ги ловяла с лопатата, толкова били кротки. Дори ни почерпи човека с домашна кайсиева ракия.

На другия ден потеглехме на запад към новата ни цел Босна и Херцеговина. Имахме още около 60 км да се наслаждаваме на красотите на Далматинското крайбрежие. Пътят изцяло следваше крайбрежната ивица. Може би заради каменистата плажна ивица или законите за строителство в Хърватия са по строги, но никъде не видяхме безогледно строителство. Всички малки селца са си запазили излъчването и въпреки,че има много семейни хотелчета всички са малки и ниски до 3 етажа.

За кратко около 10-12 километра при град Неум навлязохме в Босна и Херцеговина. Това е целият излаз на държавата на Адриатическо море. Разбира се, че тези десетина километра бяха възможно най-гъсто застроени. По този начин областта около Дубровник се получава като анклав и единствения начин е да се мине през граничен контрол. Този малък  участък от брега край град Неум е продаден от Дубровнишката република на турския султан, като част от защитната стратегия срещу Венецианската република. И оттогава е част от Босна и Херцеговина. Макар и формално граница и проверка на документи си имаше. Пихме по едно бързо кафе на Босненска територия и отново влязохме в Хърватска. Има възможност да се продължи и директно от Неум към вътрешноста на страната, но пътя минава през планината и ни казаха, че е доста тесен с много завои. След десетките километри шофиране по перфектния планински път, на който от едната страна е планината, а от другата морето, попадаш в една тучна и плодородна равнина. Много гъсто заселена, много ниви и ферми на местни жители. Това е делтата на река Неретва която се влива в Адриатическо море. И съчетанието на наносна почва, много вода и топъл климат правят това място много плодородно.

След 40 минути отново бяхме на границата на Босна и Херцеговина и този път смело и безотговорно напреднахме в тази интересна и непозната за нас държава с население около 4 мил. и площ малко повече от 51 000 кв.км.. От двете страни на границата живее почти един и същ народ-хървати, но веднага прави впечатление голямата разлика в жизнения стандарт. Идвайки от цветущата Хърватска , Херцеговина ни се стори доста бедна и неподредена.

След турското владичество Босна и Херцеговина е анексирана от Австро-Унгария. След първата световна война попада в пределите на Югославия. През 1991 обявява независимост, а през1992 избухва гражданска война с много жертви и последици. И след намесата на международните сили през 1995 г се сключна т.н. Дейтънско споразумение за урегулиране на босненския конфликт. Съгласно този мир Босна и Херцеговина е държава от федерален тип която се състои от две федерални административни единици /кантони/ –Босна и Херцеговина и Република Сръбска и също един дистрикт /окръг/ Бръчко със обща столица Сараево. Първата федерална единица е съюз между босненци и Херцеговина /населена от хървати/. Другата Република Сръбска е населена със сърби. А окръг Бръчко е със международно управление и се влияе по-равно и от двете федерални единици.  Абе общо взето голям батак. Това е едно буре с барут и дано да не избухне скоро. Босна и Херцеговина е една за мен изкуствено създадена държава. Три религии –католици в Херцеговина, мюсюлмани в Босна и православни в Република Србска, три различни народа, различен начин на живот, различни традиции. Но първото ни впечатление беше за спокойна в момента държава, макар че на много места още личат следите от войната.

Местната валута е “конвентируема  марка“ или накратка „км“. Тя е с фиксиран курс отначало към марката, а сега към еврото с курс 1.95 босненски марки към еврото. Също като в България. И това означава, че тяхната валута е равна точно на нашия лев. Навсякъде можете да платите и в евро, което е и по-изгодно защото го смятат по курс 2:1. Цените навсякъде на написани с това съкращение „км“, така, че ако видите някъде да пише „Мостарско пиво 2 км“ това не значи,че ще пиете бира след 2 километра. Това е единствената държава, в която не трябва да преизчесляваш цените всичко ни е някак близко и понятно. Цените са доста народни. Кафето по малко от една марка, бирата около 2. На най-туристическите места цените в ресторантите са като в България, а по-настрани доста евтини. Да не се потретвам, ама внимавайте с мобилните услуги и тук.

Божията майка Дева Мария се явява на местното население няколко пъти през вековете. Има три места в Европа където Богородица се явява през последните 150 години. Това са Фатима в Португалия, Лурд във Франция и Междугорие в Херцеговина, което се намира на 30 км от границата с Хърватска. Пътят до там е доста криволичещ, но за 40 -50 минути ще стигнете до това изключително  посещавано и свято за всеки християнин място. Годишно тук се стичат  1.5 милиона поклонници от цял свят.

Градчето Междугорие е разположено на високо плато. По пътя няма голямо движение минава се през сравнително малко заселена местност, но като попаднеш на самото място ще се изненадате от хилядите хора, безброй автобуси и много коли. В един обикновен ден сряда попаднахме на огромно многолюдие дори трудно паркирахме на огромен паркинг /безплатен/.

Всичко започва на 24 юни 1981 г., когато две деца Иванка и Маряна след разходка извън селото виждат на хълма отсреща странна светлина и в нея жена с младенец в ръце. Изплашени избягали до селото. После взели още две приятелки, а по пътя срещнали и две момчета овчарчета и шестте деца се върнали на мястото и видели отново станното явление. Следващите два дена по същото време Богородица пак се явява на децата, новината вече знае цялото село много от тях са на хълма, но само шесте „визионири“ продължават да виждат божията майка. Тя им дава своите послания към човечеството. Доста отричани и гонени при социализма, те никога не се отричат от това което са видели. И до ден днешен децата са живи всеки поел своя път, но продължават да получават послания и да ги предават на хората. Повечето от тези послания са за мир, любов между хората, смирение и почит към нейния син, но винаги има и конкретни неща свързани със събития актуални за момента.

Сега мястото на поклонение е един огромен парк, започващ с голяма църква. Пред църквата има открит олтар с пейки за хиляди поклоници за извършване на служби. Има голяма бяла статуя на „ГОСПА“ /така наричат богородица в Херцеговина/ и също голяма статуя на Исус Христос, пред която винаги има много хора, защото от нея тече благоводно миро. След статуята на Исус има голяма алея с 10 стенописа със сюжети от живота на Исус Христос. По време на войната църквата е била добър ориентир на самолетите-бомбандировачи, но въпреки големите поражения наоколо църквата не е пострадала. Най-важното място за поклонение е хълма, на който децата са срещнали Богородица. Хората се качват по каменистия и стръмен път нагоре, някои дори боси, с надежда да им се опростят греховете или с някаква молба към божията майка. Особено активни са на всяко второ число на месеца, защото все още на този ден Миряна се среща с Госпа.

Въпреки че всичко доста се е комерсиализирало в Междугорие, то е място където хората идват да благодарят или да се помолят дори за чудо Господ. Но най-важното е, че след докосване до това място, хората се променят в духовно отношение без дори да го усетят.

Мостар

Пътят до столицата на Херцеговина Мостар е около 30 км. с доста завои и слизания, но не много натоварен и се стига доста бързо. Най-голямата забележителност на града и негов символ е стария мост над река Неретва. Мостът свързва, не само двата бряга на реката, но и двете махали мюсулманската и християнската. Това е видно от далеч от едната страна са джамиите, а от другата църквите. Построен е в средата на 16 век по проект на османски архитект от християнски произход Синан. Дълъг е 30 метра и висок в най-високата си точка на дъгата 21 метра. По това време е най-големият с такава арка в света. Охранявал се е от две кули запазени и до днес. По време на войната  в 1993 г. е разрушен и по-късно през 2004 г. въстановен и официално открит на церемония, уважена от представителите на 60 държави. Той се приема като символ на доброто съвместно съществуване на бошнаци и жителите на Херциговина. За неговата реставрация са използвани и камъни от стария мост извадени от реката. Днес е под егидата на Юнеско. Интересна гледка е хвърлящите се гмуркачи в  студената /7-12градуса/ река от върха на моста, но скачат като някой им плати.

От двете страни на моста е и старият град. Запазени стари сгради от 18-19 век, малки калдаръмени сокаци, много малки дюкянчета и ресторантчета ще ви очароват и тази цялата глъчка и море от туристи ще ви оставят добър спомен. Дори и стоките в магазините от двете страни на моста са различни – от едната страна определено ориенталски, а от другат по-светски с много сувенири. Старият град е лесно достъпен с кола. Буквално на 100 м от него има много безплатни места за паркиране или паркинг на символични цени 2 марки за неограничено време. Ресторанти с типична народна атмосфера ще ви посрещнат с „Мостарско пиво“ и национална кухня. Опитайте бюрек и чевапи и ако не сте шофьор прочутия мостарски ликьор от нар, наслаждавайки се на гледката към моста от терасите покрай реката. Цените са нормални като в България дори и на най-туристическите места в града. Не разбирам логиката, но в много заведения бирата е по-евтина от безалкохолното.

Пътят от Мостар до Сараево е в типичния за Босна и Херцеговина пейзаж-тесни долини на големи реки с високи планини наоколо. Макар и двулентов и криволичащ по течението на реката, пътят никак не е лош, но с много пътни полицаи. Ограничението на скоростта от 80 км/ч и естествено се спазва, защото многото завои просто не ти позволяват да вдигнеш повече. Но и там полицаите са тарикати като нашите и имат определени места, където чакат. Въпреки българския ни опит в надушването на тези постове бяхме изненадани и продължихме към Сараево с 10 к. марки по-бедни. Последните 20 километра до Сараево е магистрала. Плаща се около 3 марки. Влизането в Сараево е продължително – от магистралата до центъра е около 30 минути, защото градът е между две планини по течението на река Миляцка. По цялото протежение по главната градска магистрала към центъра все още личат раните от войната. Някои сгради са оставени разрушени, на други личат следи от куршуми и снаряди. Градът днес е столица на федерацията и има около 400 000 жители. Като изключим войната, има две неща които правят града световно известен. Първо тук е убит ерцхерцог Франц Фердинант, племенник на австроунгарския император, което става повод за избухване на Първата световна война. И второто – градът е бил домакин на зимните олимпийски игри през 1984 година.

Това, което видяхме от града, беше стария център. А той представлява една дълга пешеходна улица, която от новата част на града минава в старата и става една типична турска чаршия. Така се и нарича „Баш чаршия“. От ляво и от дясно малки магазинчета, занаятчийски работилнички, кръчмички и много бюрекчийници и сладкарници с баклава, кадаиф и толумбички. Наред с туристите имаше и много местни жители, които се разхождаха, пиеха кафе на сладки приказки. Личеше по облеклото, че повечето са мюсюлмани. Видяхме голямата джамия и големия католически храм. На улица Ferhadija е онази прословута „Граница“ на плочника. Като застанете на линията и се обърнете на изток попадате в Истанбул-джамии, минарета, малки дюкяни и кафенета с ниски столове. Но ако се обърнете на 180 градуса вие виждате един европейски град не знам кой точно Будапеща или Виена, но ще видите сгради от 19-ти век- красиви магазини на световни марки, кафета с маси на улицата. А надписа е „Сараево – среща на културите“.

Друга забележителност е „Инат къща“ сега превърната в ресторант покрай реката. Преди години Австро –Унгария империя харесали мястото и за строеж на кметство на града, но собственика и се занаитил, поискал голяма сума и къщата да се премести на другия бряг на реката. Съгласили се с него и на мястото на къщата е построено кметството, днес превърнато в градска библиотека. Не пропускайте и друг символ на Сараево „Сибил чешма“.

За разлика от типичната за Сърбия високомерност, тук в Босна и Херцеговина хората са много добронамерени и доброжелателни. „Хубави хора“, както казваше Тодор Колев – винаги са готови да ви помогнат.

На  около  30 километра от Сараево в северна посока се намират т.н. Босненски пирамиди. Излизайки от града отново се качваме на магистралата и след 20 минути и 3-4 марки магистрална такса сме в село Високо, изходния пункт за пирамидите. Не ни беше цел да видим това противоречиво „чудо“, но минаваме на 5 км от тях така, че се отбихме. Предварително бях скептих и такъв си останах. От селото до „Пирамидата на слънцето“ и „Пирамидата на луната“ се стига по много тесни и стръмни пътища. Има дори и импровизирани платени паркинги. Тук там разкопали и се виждат някакви каманаци и тунели, но за мен тук няма човешка намеса, не са открити и никакви артефакти. Моето мнение не е миродавно, може и да не съм прав, но това са пълни измислици, такива природни образования в България има колкото си искаш. До там се е стигнало, че искат дори 6 евро вход, но като има наивници ще има и измамници.

След Високо магистралата продължава още около 45 км. в северна посока, плаща се около 6-7 марки. След нея 150 км по двупосочен път и отново ще влезем в Хърватска, но първо се минава и през втория кантон в Босна и Херцеговина –„Република Сръбска“. Първия град след условната граница между двата кантона е град Дубой. Реална граница няма, но веднага се усеща разликата-църкви, няма джамии, хората са по-светски облечени изобщо всичко е по-цивилизовано. Република Сръбска заема 49% от общата територия на Босна и Херцеговина и е населена 97 % от православни сърби. Процента е доста висок защото по време на войните всички мюсолмани буквално са изгонени. Това е видно в някои от селата, през които минахме- безлюдни, напуснати и полуразрушени къщи. Не че в България няма така изглеждащи села, макар че на наша територия е нямало война повече от 100 години.

Границата с Хърватска е река Сава, която разделя един град на две едната част е в Босна и Херцеговина и се казва Босненски брод, а другата половина е в Хърватска с име Славонски брод. Граничните и митнически пунктове са съответно от двете страни на моста. Най-накрая сме в нашата държава- „Европейски съюз“ и можем спокойно да говорим с България и да ровим в интернет.

Тази част на Хърватска е доста тясна около 90 км., не се минава през голям град, няма и магистрала, а вече беше тъмно, така че почти нищо не видяхме. Целта ни беше да влезем в Унгария и да преспим в първото малко градче на 8 км от границата Харкани. Оказа се малко курортно градче с минерална вода. Пристигнахме около 21.30 и малко се притеснихме с преспиването защото нямахме предварителна резервация. Но Господ е с нас. Близо до центъра видяхме малко хотелче с надпис „ZIMMER FREI“/ Свободни стаи/. Позвънихме, чудейки се как ще се разберем с тези унгарци и тяхния „разбираем“ език в това затънтено селце. След малко се появи собственикът. Мъчейки се да го поздравим на някаква смесица от унгарско-немски той ни каза на чист български „Добър вечер“. Шансът да попаднеш на българин сигурно е един на милион, но с нас се случи. Човекът от 40 години е женен и живее в Унгария и освен това хотелче и ресторантче има и туристическа фирма, която лятото организира почивката на унгарски туристи по нашето Черноморие. С радост, че вижда българи, веднага ни настани за по 25 евро на стая и ни покани на домашна унгарска ракия. Жена му не знаеше български, но бързо и с нея станахме близки. На другата сутрин ни почерпи кафе и дори ми подари 10 бирени чаши за моята колекция.

Закусихме някакви унгарски закуски изпечени в малка, уютна и ухаеща на печено тесто пекарна. Сменихме евро за унгарски форинти. Курсът е около 300-305 форинта за едно евро и потеглихме към Будапеща. В Унгария за ползване на магистралите са необходими електронни винетки. Струват около 3000 форинта за 10 дни и могат да се купят от бензиностанциите. Може би знаете, но магистралите в Унгария са едни от най-добрите в Европа. Цените на горивата са по-скъпи от България с около 10%.

Унгария е малко по-малка от България на площ, но има 10 милиона жители. Много добре уредена и спокойна държава с красиви и зелени градове. Селата им са с красиви къщи, много добра инфраструктора, подредени дворове и велоалеи навсякъде. За унгарците е въпрос на чест да живеят на село. Намира се в сърцето на Европа в така наречената „Унгарска пуста“ –най високата точка е връх Кекеш 1014 метра. Столицата е един от най-красивите градове в Европа –Будапеща  с население около почти 2 милиона. Красиво  разположен на двата бряга на река Дунав, градът се състои от обединените през 1873 г. два исторически града Буда и Пеща.

Рибарските кули

Всеки уважаващ себе си турист, посетил Будапеща, трябва да започне разглеждане на града от Рибарските кули. В подножието им има много места за паркиране срещу 400 форинта на час. Това популярно място се намира в Буда и за да стигнете до него трябва да се изкачите по стръмните и живописни улички на старото крепостно градче. Ще излезете на голям площад с паметника на крал Ищван /Стефан/ –първият унгарски владетел, който въвежда християнството по тези земи. Той е коронован като първи апостолически крал на Унгария /пълномощен посланник на Ватикана/. Това се случва на Рождество Христово в зората на новото хилядолетие /1000 година/. Съвпадението между кръщение и коронясване на новия крал точно на 1000-да годишнината от Божието рождение е разбира се целенасочено.

„Свети Матиаш“

Близо до него се издига символа на  дворцовия район- храма с официално име „Църквата на Дева Мария“ или както е популярна тук „Свети Матиаш“. Кръстена от населението на името на един от най-обичаните в Унгария ренесансови крале от 15-ти век. Той е бил основен дарител на храма и се е венчал два пъти в него. Сегашният си вид църквата е от 15-16 –ти век, разбира се много пъти реставрирана и допълвана през годините. Тук са коронясани последните австроунгарски крале Франц Йосиф през 1867 /Ференц Лист написва „Меса за Коронацията“ по случая/ и Карл IV презз 1916 година. Входът за църквата е 1500 форинта, като в цената е включено и изкачване на кулата на храма. В края на площада в посока река Дунав се намират и самите Рибарски кули. На това място през средновековието се е намирал кварталът на рибарите и пазарът на риба , откъдето идва и името на бастиона. Седемте кули символизиращи седемте маджарски племена заселели се по тези земи преди повече от хиляда години, са построени между 1895 и 1902 година. От многобройните арки,тераси,амбразури и вити стълби пред очите ви се разстила река Дунав с нейните красиви мостове, а цяла Пеща ви е като на длан. И разбира се перлата в короната на Будапеща –„Унгарския парламент“.

Парламента

Унгарският парламент е наистина едно уникално творение на световната архитектура. Сградата се отличава със своята красота и величественост. Построена е по проект на Имре Щайндл между 1885 и 1904година. Има 365 кули- за всеки ден от годината по една кула. Общата дължина на стълбищата е около 20 км. Височината на сградата е 96 метра което е свързано с 896 година когато маджарите пристигат в Панония. За украса на сградата е използвано около 45 кг злато. Основната фасада е ориентирана към реката и се вижда от всяка точка по поречието на цялата река. Входът е от източна страна на сградата  и представляваща стълбище украсено с два лъва. И днес унгарците са горди с величествената постройка, една от най-красивите парламентарни сгради в Европа. Тя е втората по-големина административна сграда в Европа /след румънския парламент/. Вътре в парламента основният купол е украсен със статуи на унгарски крале, общият брой на статуите в сградата е 242. Обърнете внимание на големия килим, той се смята за най-големия ръчно изработен килим в Европа. От 2000 година тук са изложени и кралските реликви на Св. Стефан- кралската ябълка, мечът, скиптъра и короната. Можете да посетите парламента, ако няма заседания всеки ден срещу 2200 форинта.

Църквата Св. Стефан

Съвсем близо до парламента е най-голямата и значима църква в Будапеща Св. Стефан-кръстена на първия унгарски крал Ищван. Строена повече от 50 години/1845-1906/, днес тя впечатлява със своите размери и елегантност. Църквата побира до 8000 вярващи. Основна забележителност в храма се намира в един от параклисите –реликварий, в който се съхранява дясната ръка на крал Стефан. Качете се на една от двете кули на базиликата “Св. Стефан”, за да хвърлите още един поглед към Будапеща от високо. Можете да ползвате асансьор или да се изкачите по 364-те стъпала, които стават все по-тесни и по-тесни – това само по себе си е приключение. Входът на храма е безплатен, а билет за купола струва 500 форинта.

Съвсем близо до църквата Св. Стефан започва един от големите булеварди в Будапеща – „Андраши“. Той завършва с другия символ на Будапеща, който трябва да се види – това е „Площадът на героите“.  Целият комплекс заедно с парка зад него са построени в 1896 година в чест на 1000 годишнината от  маджарското нашествие по тези земи. В центъра на площада се издига хилядолетният паметник (Millenáriumi Emlékmű) със статуите на седемте племена, които основават Унгария и ключови фигури от нейната история – крале, държавници, войни. Има склуптури на 14 герои от  унгарската история включително и на Св. Стефан /първия вляво/, Лайош Кошут /първия в дясно/.  Всички те са подредени от двете страни на Архангел Михаил, чиято статуя е издигната на 36 метров стълб. От двете страни на площада се намират две сгради –на „Музея на изящните изкуства“ и „Изложбената зала“. Тук няма да имате проблеми с паркирането, в непосредствена близост има огромен безплатен паркинг.

Доста интересен и екзотичен начин да разгледате Будапеща е уникалния автобус-амфибия. Той съчетава автобусна обиколка на унгарската столица и разходка с корабче,защото освен ,че е автобус може и да плува. Цена 8500 форинта. В цената влиза чаша шампанско, парче торта и всичко на фона на виенския валс „На хубавия син Дунав“ на Йохан Щраус.

Щом сме в Унгария, разбира се трябва да опитаме прочутото бяло „Токайско вино“, което се прави от грозде от едноименната област и съдържа само шест определени сорта грозде. Не случайно е наричано “крал на виното и вино на кралете“. Червеното унгарско вино  е известно като „Бича кръв“ произведено в региона на град Егер. Името идва от далечната 1552 година. Град Егер е бил обсаден от турците, на защитниците на крепостта раздавали вино за повдигане на духа. Османците ги видели да пият, а след това забелязали, че  тези мъже се впускали в битките с голям плам. Нашествениците изплашени избягали защото решили, че пият бича кръв. Местната ракия е предимно плодова и се нарича Паленка, не пропускайте да опитате и специалния ликьор „Уникум“. Направен е по-специална рецепта пазена в тайна от много години, от десет вида билки и има лечебни свойства. По-скоро вкусът му е като сироп за кашлица, но местните много го хвалят, че помагал за болки в стомаха. Унгарската кухня също задължително трябва да се опита. Тя е доста пикантна, тъй като лютия червен пипер е основната подправка. Навсякъде в Унгария се продава червен пипер във всякакви вариянти. Комбинацията от червен пипер,мас и червен лук е типична за Унгарската кухня. Прочутия унгарски гулаш,задължително опитайте. Не пропускайте торта „Добуш“, прочутия унгарски салам“Pick“ от Сегед направен по тайна рецепта с основна съставка конско месо. Унгария е и родината на истинския марципан дори има музей в градчето Сентендре близо до Будапеща. Цените в Унгария са малко по-скъпи от България, но са доста ниски в сравнение с известните европейски дестинации. Бирата не е много добра, най-добрата за мен е „Arany Aszok“. Цената е около 300-500 форинта, а кафето около 200-300 форинта. Билет за градския транспорт е 350 форинта. Хотелите са с голям диапазон на цените, но извън историческия център на Будапеща може да се намери приличен хотел за 10 000-12 000 форинта.

От Будапеща  към Словакия има три възможности -едната класическата през Гьор към Братислава, другата се влиза по-рано в Словакия на Комарно и третата, която ние избрахме –на север към Вац и средна Словакия. Целта ни е да посетим два замъка–единият пряко свързан с България, а другия е най-красивия в тази част на Европа. Граничният пункт, вече не съществуващ между Унгария и Словакия, е град Шахи /Sahy/. Макар и на словашка територия, населението на града е изцяло унгарско и всички говорят помежду си на маджарски. Спряхме в първата типична кръчма да изпием по една истинска бира „Zlaty bazant“/Златен фазан/. В Словакия и Чехия както знаем пивото е национално питие. Те са най-големите консуматори на бира в света. Тук има уникална възможност да пиеш най-добра бира за малко пари. Почти навсякъде налината бира в Словакия е от 0.80 до мах. 1.1 евро за 500мл. Чехия и Словакия доскоро бяха една държава и затова традициите и кухнята им са почти еднакви. За национално ястие в Словакия се смята „Бриндзови халушки“ /настъгано тесто в гореща вода със сирене/, а в Чехия т.н. „Чешки трибой“/свинско,зеле  и кнедли/. Но навсякъде в ресторанти и заведения за хранене можете да  опитате за мен най-интересното от тяхната кухня-Шницел по черногорски и Паниран ементал с татарски сос. Ако имате възможност, опитайте тяхната шкембе чорба /Дръжкова полиевка/,  доста различна от нашата, но много вкусна. Кухнята им е на основата на много месо и картофи, в първия момент ще ви се стори странна леко сладникава, но съм уверен, че ще ви хареса. Цените са като в България, но количеството е голямо. С една дума доста си хапват.

За да ползвате магистралите и автомобилните пътища ви трябва елекронна винетка. Продава се във всяка бензиностанция и струва 10 евро за 10 дена.  Цената на бензина е малко по-висока от България, дизелът е на подобна цена като у нас, а газта е дори по-евтина. Добрата новина е, че сме в еврозоната и не трябва да търсим обменни бюра и да се чудим колко  пари ще са ни необходими за да сменим.

Двореца „Св. Антон“

Първият дворец в нашата програма е „Св. Антон“ в едноименното село, закътано в прекрасно място в планината. След границата в посока Банска Бистрица в село Hontianske Nemce не продължавате по главния път, а в посока Банска Щявница. В Словакия и третокласните пътища макар и тесни, с много завои и вертикални криви са в перфектно състояние. След около 20 км по поречието на малка рекичка, вдясно ще изникне пред вас огромна красива сграда-Двореца „Св.Антон“. Той е построен през 1744г. на мястото на стар замък. Дълги години е собственост на рода Кохари. В един момент единствената наследница на замъка е унгарската принцеса Мария-Антония фон Кохари която се омъжва за дядото на нашия цар  Фердинад и така двореца попада в рода на Сакс-Кобургите. Българския цар Фердинанд живее там до края на Втората световна война. След това е национализиран от Чехословашкото правителство, а днес е музей. Легендата говори, че двореца е построен като символичен календар. Той представлява3- 4 етажна масивна сграда с вътрешен двор която има 4 входа /сезона/, 7 аркади /дни от седмицата/, 12комина /месеците на годината/, 52стаи  /седмици в годината/ и 365 прозореца  /дни в годината/. Два са акцентите в днешния музей, богато декорираните салони с оригинални мебели и колекцията от препарирани животни и хиляди рога. Целият интериор на двореца показва живота, вкуса и хобитата на двата рода, които през годините са живели в него. Към имението има огромен парк с многовековни дървета много зелен и добре поддържан, малки рекички, водопадчета, изкуствено езеро със златни рибки, изкуствена пещера. Входът за музея е 5-6 евро в зависимост от сезона.

Бойнице

След един час и половина път из красивите словашки планини пристигнахме в град Превидза, а на 4 км от него е най-красивия замък в Словакия „Бойнице“ в едноименното градче с около 5000 жители. Малко, но много популярно в Словакия, защото освен най-красивия и посещаван замък тук се намира също и най-старата зоологическа градина в страната, а  градът е един от най-старите спа центрове в Средна Европа.

В Словакия има най-много замъци и дворци на глава на населението  в Европа. Те, разпръснати по много хълмове и възвишения са една от най-впечатляващите и забележителности. Техният брой надминава 600. Дворците и замъците в Словакия са строени през цялото средновековие най-вече с цел отбрана и жилища на владетелите си. Днес всичките крепости, замъци и дворци, които са оцелелили и реставрирани, са паметници на културата. Сред всички тях обаче изпъква един, който безспорно може да се нарече перла в короната на страната – замъкът „Бойнице“. Построен още през 12 век върху скала и естествена пещера, многократно преустроиван и ремонтиран, сменя много собственици сред които дори няколко унгарски крале. От 17 век е собственост на рода Палфи. Сегашната сграда е построена в края на 19 век от граф Янош Палфи по негов проект имитиращ замъците в долината на река Лоара. Граф Янош Палфи е бил уникален ценител и колекционер на произведения на изкуството, гоблени, картини и скулптури, мебели и предмети уникати. Но за съжаление след неговата смърт наследниците му се скарват и много ценни предмети са продадени, но въпреки това  което се е запазило спира дъха и ни пренася в атмосферата на една епоха в която се е ценяла красотата. След Втората световна война естествено е национализиран от комунистическата власт. След 60-те години претърпява голям пожар, но по-късно реставриран и днес е най-посещавания замък-музей в Словакия и има защо. Влизайки в замъка срещу 8 евро вход се пренасяш в минали векове и в лукса на богатите. Особено впечатлява „Златната зала“ –целия таван е от уникална позлатена дърворезба една от най-красите в Европа. По стените в залата са окачени най-ценните картини които притежава двореца. Днес е много популярна за сватбени тържества и други празнични събития. Другата зала, която прави впечатление е т.н. “ Колонна зала“. Да не се впускаме в други подробности, защото всички тези красоти трябва да се видят. Само ще спомена за кладенеца с дълбочина около 30 м изкопан в скалата и запазената пещера под замъка.

Хотелите в Словакия не са евтини, особено в Братислава. Дори в столицата на Словакия са по-скъпи от Виена. Но в провинцията не е така. В малките градчета цените са около 30-40 евро на стая в хотел 3 звезди. На път за Чехия в едно селце до град Мартин намерихме малко уютно семейно хотелче с ресторантче за 25 евро на стая. А град Мартин в Словакия е известен с ежегодната среща на колекционерите на бирени артикули от цял свят /първия пътък и събота на октомври/.

Ченстохова

Но преди да стигнем до основната ни цел, решихме да направим едно отклонение от около 300 километра за да посетим  духовната столица на Полша-Ченстохова. Целта ни беше прославения в цяла Европа Ясногорския манастир. В неговата църква се намира светилището на Дева Мария и прочутата в цял свят икона “Черната Мадона“. Манастирът в Ясна гора е включен в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство и може да се каже, че това е полския Йерусалим. Всяка година милиони поклонници от цял свят идват да се поклонят в манастира. За поляците вярата в тази икона е изключително силна – те смятат, че през вековете „Черната Мадона“ е спасявала страната от много вътрешни и външни беди. „Черната Мадона“ е коронована официално за кралица на Полша. Всяка година през август там правят поклонническо шествие. Пред иконата се стичат стотици хиляди, за да се поклонят, благодарят и да се помолят.

Историята на иконата е дълга, преминала през много митарства. Според легендата иконата на Божията майка е нарисувана от Свети Евангелист Лука върху дърво, взето от масата на светото семейство от Назарет. Дори Евангелистът нарисувал две еднакви икони, едната и до днес е в град Болоня, а другата, много пъти пренасяна, през ХІV век попада до хълма в Ченстохова и е запазена там в една малка дървена църква. По-късно на същото място е издигната базилика в готически стил, с присъединен към нея манастир на братята отшелници от Ордена на Свети Павел, на които и досега е поверено Светилището. Важната година  е 1382 г, когато татарите нападат крепостта на княз Владислав, където се намирало изображението. Една татарска стрела пронизала иконата точно в гърлото на Дева Мария. За да я запази от нашествениците, князът пренесъл иконописа в църквата, намираща се в полския град Ченстохова. През 1430 г. иконата отново била нападната, този път от последователи на еретика Ян Хус. Била е осквернена и посечена със сабя. Прорезите личат- две вертикални и едно напречно одраскване по лицето на Богородица, които и днес могат да бъдат видени.

Съществуват много факти, заради които да се твърди, че чудесата, случили се с посредничеството на Божията Майка от Ченстохова, са все чудеса със значителен мащаб – събития с историческо значение. Като например нещо чудодейно, което се случило през 1655 г. Малка група защитници на светилището в Ченстохова успели да отблъснат огромна шведска армия. През следващата година Божията Майка била провъзгласена за Царица на Полша от крал Казимир. Друг пример е случая от 1920 г., когато съветските войски се оказали пред стените на Варшава. Тогава хиляди поляци се отправили на поклонничество към Ченстохова, за да изпросят помощ от Черната Мадона. Впоследствие поляците удържали блестяща победа срещу съветската армия по време на т.нар. Варшавска битка. Днес всяко полско дете знае тази победа като „Чудото на Висла”.

Ченстохова

Папа Йоан Павел ІІ, син на полския народ, застава пред Черната Мадона и отправя молитви по време на историческата си визита през 1979 г. Това се случва само няколко месеца след като бива избран за наследник на Св. Петър. Това дава сили на дисиденството в Полша и има отношение към последващите събития не само в Полша, но и в целия социалистически лагер. Още два пъти този велик папа ще се поклони в светилището в Ченстохова – през 1983 и през 1991 г.За последната му визита е построена специална платформа на голямата поляна пред манастира. Говори се, че на срещата са присъствали около един милион почитатели на папата. Днес тук прави впечатление огромната статуя 18.8 метра на папа Йоан Павел ІІ. Това е най-голямата статуя на папата в света тежи около 7 тона и изобразява стоящия на невисок хълм папа с протегнати в благославящ жест ръце и блага усмивка на лицето. Денят, в който посетихме храма, се случи в събота. Имаше хиляди поклонници от цяла Полша, а и може би от цял свят. Не знам какъв празник беше, но имаше шествие около манастира с икони и хоругви. Доста трудно се добрахме до иконата да се поклоним, желаещите бяха много.

Май след толкова впечатления забравихме за какво сме тръгнали. Крайната ни цел беше да посетим двете места, които претендират, че Св. Методий е погребан в техния град. Това са Велехрад и Микулчице, намиращи се в днешната област на Чехия -Моравия .

Братята, създали славянската азбука, са родени във Византийския град Солун в началото на 9 век в семейството на заместник градоначалника на града Лъв и жена му Мария. Приема се, че родителите на светите братя като византийски аристократи са ромеи, но съществува и хипотезата, че майка им Мария е от славянски произход. Още от малки научават освен гръцки също и български език. Получили добро образование и по искане на папата те предприемат няколко мисии в славянските земи за разпространение на християнството. Папа Михаил III се заема да християнизира славяните. За целта той поръчва на братята да напишат писменост на славянските народи за да може да се проповядва християнството на разбираем за тях език. Те създават т.н. глаголица, която много точно отговаря на  славянската реч–една буква един знак. По покана на княз Ростислав двамата братя пристигат във Великоморавия през 863 г.-една година преди България да приема християнството. Подобно на княз Борис владетелят на Великоморавия осъзнава, че не може да укрепи своята власт, без да обедени народа си около един език, една култура и една вяра. Най-ефективния начин за тази цел е създаване на собствена независима църква, в която се проповядва на разбираем за населението славянски  език. С цел да неутрализира влиянието на немската църква, Княз Ростислав се обръща към папата с молба  да му изпрати  учители, които да подготвят местни свещеници за проповядване на християнството.

Братята Кирил и Методий са отличен избор за мисионери на римския папа. Те се установяват в столицата Велехрад, създават там духовно училище и успяват да подготвят над 200 абсолвенти. Поставят началото на славянската литургична служба и проповядват на славянски език. Това двамата братя правят заедно до 865 г. След смъртта на св.Константин Филосов на 14 февруари 869 г. /за него прочетете в пътеписа за Рим/ Методий се връща във Великоморавия и остава там до своята смърт на 6 април 885 г.

Велехрад

В наши дни бившата столица на Великоморавия Велехрад е малко селце в Южна Чехия близо до град Ухерско Храдище. Най-бързия вариант за пътя е по магистралата до Тренчин и от там 70 км по красив нископланински път. В Чехия за ползване на магистрали трябва да си купите винетка която струва 310 крони за 10 дни. Курсът на кроната към еврото е 25.5 крони за едно евро. Горивата са по-скъпи от Словакия. Велехрад е едно от най-известните духовни места за поклонение в Централна Европа особено за католиците, но то е и свещен град  за нас българите. Тук е починал Св. Методий и вероятно  е погребан в старата епископска църква, която е била тук. Св.Методий се смята като първия епископ на Моравия. В голямата катедрала във Велехрад и в катедралата в областния град Оломоуц на входа им има поставени възпоменателни плочи с имената на всички епископи до наши дни. И на двете на първо място е Св. Методий. Днес манастирският комплекс с катедралния храм “Успение Богородично“ и “Св. Св.Кирил и Методий“ във Велехрад е величествен комплекс. Основно ремонтиран и реставриран, той привлича много поклонници с целия си блясък. Намира се в голям красив парк. Началото започва през 13 век когато е построен първия цистерциански манастир в Моравия просъществувал до 1784 г..През 1890 е подновен от обществото на йезуитити до 1950 година. Сега манастирът е на Моравската католическа църква. Поклонниците идват в манастира, за да отдадат почит на братята Св. Св. Кирил и Методий като покровители на християнска Европа, лично обявени от папа Йоан Павел II през 1990. Първото посещение на папата след промените в Източна Европа през 1989 е именно тук. Вътре в катедралата има статуи на двамата братя.

Има много по-големи и мащабни храмове в Европа, но те се намират в големи градове и размерите им се губят. Няма как да ви опиша грандиозността на храма на фона на малкото селце до него. Само ще ви кажа това, което научихме тук по време на празника на Св. Кирил и Св. Методий, който тук се чества на 5 юли – всяка година се събират над 40 000 поклонници. Защо на тази дата- има различни мнения, но общоприето е, че на тази дата през 863 г. братята пристигат във Великоморавия. Срещу катедралата към манастирския комплекс има католическа гимназия. Бивша пивоварна към манастира днес е ремонтирана на забележително ниво. Представлява всъщност голям, комфортен конгресен и хотелски център за младежи и учени от цяла Европа. Тук редовно се провеждат различни семинари и конференции.

Микулчице

Другото градче, което претендира, че Св. Методий е погребан там, е градчето Микулчице. То се намира от Велехрад в посока Брецлав  на около 60 км. Пътят минава през красива местност и китни селца и малки градчета в най-южната част на Чехия. Извън градчето на около 1-2 км. покрай реката се намира изключително красива и девствена местност. Тук през 1954 год. под ръководството на Йозеф Поулик се правят археологически  разкопки и важни открития за живота в Южна Моравия през ранното Средновековие. Досега са открити 12 зидани църкви/базилики и ротонди/, останки от княжески дворец, защитни валове ограждащи града. Открити са над 2500 погребения. Има две музейни сбирки с множество артефакти. Вижда се и голям дървен кръст в далечината. Впечатляващият мащаб на строителството на църковния комплекс и проведените комплексни проучвания, довеждат изследователите до становището, че е твърде вероятно именно в Микулчице  да се е намирала архиепископската катедрала на Св. Методий и вероятно тук е гроба на светеца. В своите търсения чешките архиолози се опитват да локализират гроба на Св. Методий. Най-интересният от гробовете представлява открит зидан саркофаг с обков и украса. Единствената следа от скелет е лакатна кост поставена върху железен предмет. Дали това е гроба или е някъде в централната базилика историческите спорят. Тази позиция за локализацията на гроба на Св. Методий се приема в днешно време не само от официалните власти в Чешката република, но също така и от представителите на Чешката православна църква.

Микулчице

През 1982 г. Бърненският  български културно-просветен клуб поставя паметна плоча, а през 2009 г. Българската културно-просветна организация в Чехия инициира и изцяло организира изграждането на паметник на Св. св. Кирил и Методий. В чест на братята всяка година на 24 май българска делегация на държавно равнище и представители на Светия Синод на Българската православна църква участват в празнична света литургия и възпоменателни тържества. Богослужението по традиция се извършва на открито върху основите на една от базиликите в историческия комплекс Микулчице, където се предполага, че се е намирало седалището на св. Методий като архиепископ на Велика Моравия.

Винаги, когато съм посещавал славяноговорящи държави и заговорим за Кирил и Методий и славянската азбука, спорът е един и същ. Всички почитат братята като светци, но никой не прави разлика между глаголицата, която създава св. Константин Кирил и кирилицата, създадена в  България вероятно от Климент Охридски и на която в наши дни пишат повече от 300 милиона човека. Реално след 886 година делото на братята под напора на немското духовенство силно се забавя и ако Цар Борис не е приел радушно техните ученици, едва ли щеше да има сега славянска азбука.

Вероятно никога няма да разберем къде е точно гроба на Св. Методий. Ако питате за моето мнение, аз съм за Велехрад, защото все пак е било столица на Великоморавия и през вековете това място не е потънало в забвение, а напротив, винаги се е почитало като свято място за християните. Но много по важно е може би това, че светите братя и техните ученици са на голяма почит в цялата славянска общност.

С това приключи и заплануваното поклонение по „следите“ на Светите Седмочисленици. Пътуването ни беше изпълнено с емоции и преживявания. Навсякъде, където бяхме, се убедихме в това, че всички славяни почитат делото на светите братя. Всеки народ иска да си препише тяхната заслуга за създаването и популяризиране на славянската азбука, едно от най-забележителните събития в историята на човешката култура. Тяхното дело слага своя отпечатък върху развитието на цялата европейска цивилизация. Но най-важното е, че те закрилят и обединяват не само славянските, но и всички народи в християнския свят. Не случайно са обявени за покровители на Европа.