Между Грузия и Армения има много спорове за какво ли не. Там да отстояваш въпроса „нашето е най-хубаво“ и „ние сме първи“ е национален спорт. В наше време приемаме, че първата държава, която е приела християнството за държавна религия, е Армения през 301 година от цар Тиридат III. Да, ама не …. Грузинците твърдят, че св. Нина идва по тези земи през 319 г. По чудо избегнала мъченическа смърт от арменския цар Тиридат, която постигнала нейните спътнички – Рипсимия, която била от царско потекло, Гаиания и 35 девици, които бягали в Армения от Рим, заради гоненията на император Диоклетиан. Тяхната теза е, че ако наистина Армения по това време е християнска държава, то техния цар не би причинил тази жестокост спрямо тези християнски девици. Не можахме да им решим междудържавния конфликт, но се докоснахме до много свети места, свързани с християнството в двете силно религиозни държави на границата между Европа и Азия.

Пътешествието започнахме с 17 часов преход /около 1500 км/ през цяла Турция. Половината от разстоянието е магистрала, останалата половина – хубав четирилентов път. На влизане в Турция от границата или първата бензиностанция се купува електронен стикер за магистрали и мостове – 100 лири /около 45 лв/ стига и за двете посоки. Минаването на Истанбул по принцип е екстремно преживяване, но нощният преход е бърз и лесен, макар че силният трафик около този мегаполис не спира и през нощта. На град Самсун се излиза на Черно море и от там до границата с Грузия около 500 км се пътува само покрай морето през една наистина красива природа, навсякъде лешникови горички, а приближавайки Грузия се появяват чаени насаждения. Средно високи планини, силно разчленени, опират до самата брегова линия. Малкото горе долу равно разстояние от морето до планината през всичките тези 500 км е застроено, подредено и с отлична инфраструктура. Четирилентовият път почти навсякъде следва бреговата линия и между него и морето няма никакво строителство за разлика от другата страна на пътя- всеки строил където му харесва и разстояние между сградите почти няма. А летищата са отвоювани и построени в морето успоредно на водата. Навсякъде ограничението на скоростта е мах 80 км, но никой не го спазва, включително и ние. Опитахме, но щяхме да блокираме трафика, а пък и турските полицаи явно са свикнали и никой не контролира. Почти на всички бензиностаннции има безплатен чай и любезен персонал, горивото е с 25-30 % по скъпо от България. Макар да беше началото на септември и температура около 30-35 градуса, плажовете /между другото с добра пясъчна плажна ивица/ бяха пусти, туристите си бяха заминали, а местни нямаше – предполагам на жените не им позволяват, а пък мъжете няма какво да гледат на плажа.

Манастира Сумела Турция

За загрявка посетихме манастира Сумела, който се намира на около 50 км от Трабзон, където беше нашата първа нощувка. Сгушен в стръмна скала на височина от около 1200 метра, с изглед към долината, манастирът Сумела е един от най-старите православни манастири в света. Този манастир е създаден в чест на Дева Мария или Черната Богородица от Сумела. Няма точни исторически данни за това, но се твърди, че манастирът е създаден през 386 г. от двама свещеници – Варнава и Софроний, които открили чудотворна икона на Богородица в една от планинските пещери и това ги мотивирало да останат в местността и да построят храма. Днешния си вид манастирът придобива по византийско време, през 13век. Основните елементи на манастирския комплекс са скална църква, няколко параклиса, кухни, монашески стаи, къща за гости, библиотека и свещен извор, почитан от православните християни. Последните 3 км до манастира са доста трудни за преодоляване.

Много стръмен, тесен и с много завои път ви отвежда до неголям паркинг с чудесна гледка към манастира и долината. До самия манастир се стига за около 10 мин. пеша по алея в много красива природа. Отдалеч манастира много прилича на нашия манастир св. Георги в Атон. Плаща се 10 лири вход, за да влезеш с кола в ареала. Макар и православен, манастирът е реставриран от турското правителство и днес е голяма туристическа „атракция“ за турците. Имахме чувството, че от всички посетители само ние сме християни – навсякъде имаше брадясали мъже, придружени от „черни пингвини“.

Грузия

Пътят от Трабзон до границата с Грузия е лек, приятен и бърз. Но колкото и да е голяма, Турция в един момент свършва. С това свърши и редът, и цивилизацията. На границата ни чакаше голяма олелия, може би защото беше неделя, имаше минимум 1000 човека, всеки автобус беше атакуван от 100 човека с крясъци и молби да бъдат качени. Минаването на самата граница беше доста екзотично. Всички пътници без багаж минават пеша двете граници, а колата минава само с шофьора. Добре, но колите минават доста по-бързо от хилядите пешеходци. Място на паркинга след влизането в Грузия няма и доста се лутахме, докато се намерим.

В Грузия /70 000 кв км и население около 5 милиона жители/ не се иска никаква застраховка -това беше  първия ни допир с абсолютната анархия в цялата държава. Леките коли не плащат нищо – застраховка, пътен данък, винетка, нямат годишен технически преглед. Всяка трета кола /включително и междуградските микробуси/ е със счупено предно стъкло и на никой не му прави впечатление. Основната професия в Грузия е шофьор на кола, не казвам такси, защото тук всичко е нелегално и на черно.

Батуми

Много скоро след границата, на около 20 км, е най-големият черноморски град на Грузия Батуми /между другото тук сме в автономната област Аджария, засега само тя не се е отделила от Грузия и всичко е спокойно/. В Батуми има огромен контраст между старото съветско строителство и сегашната грандоманщина. Един до друг можете да видите окаян съветски блок с простири, стигащи до стълб в кварталната градинка, и някой лъскав  небостъргач на 30- 40 етажа. Плажната ивица е доста дълга и широка за разлика от Турция, камениста, но пълна с плажуващи. Огромният трафик, никаквият ред в шофирането леко ни стъписа, но в следващите дни видяхме, че това важи за цялата държава. Двупосочните пътища из Грузия не пречат на шофьорите да ги правят четирилентови и да изпреварват от където им падне . По време на престоя ни в Грузия имахме „щастието“ да се возим в кола  с 80 км/ч по завои, както и изпреварващи дори в случай, че насреща се вижда движещ се автомобил. На моменти имах чувството, че играя компютърна игра, и само се чудих кога ли някой ще ни връхлети. Това е нещо, което си струва да се преживее. Имайки предвид това, не се учудвам, че грузинските танци са толкова бързи и динамични- хората вече са придобили бързи реакции при пресичане и шофиране и могат да ги приложат при танци. Явно съвсем неслучайно безразсъдните шофьори и у нас често ги наричат „джигити” („джигит” в Грузия са наричали конниците).

Хачапури

Опитахме прочутите Хачапури /нещо като нашите баници в различни варианти и плънки /по аджарски с бира за около 8 лари /една лара е около 0.70лв/. Цените са по-ниски от България. Има нещо, което доста ме учуди –в магазините бирата е около 2-3 лари, а в заведение можете да пиете и наливна бира и за 2 лари. Изобщо хачапури има навсякъде, по много и във всякакви варианти. Почти всички говорят руски в грузински вариант, но все пак разбираем за нас училите руски език. Заговориш ли на руски, отначало те гледат с не добро око, но като разберат, че сме българи, веднага поведението им се променя –усмивка и готовност за всякаква помощ, все пак за тях България беше символа на запада в социализма.

Пътят до Кутаиси не е дълъг като километри – 150,  но доста дълъг като време. Причината вече я знаете – безобразно шофиране плюс всички домашни  животни/овце,крави,прасета, кози, патки/, които се разкарват по пътя като пълноправни участници в движението, и не на последно място пешеходци, пресичащи навсякъде сякаш са под обстрел. Опитахме в началото да караме по правилата, но създавахме хаос и от всякъде ни свиреха и говореха нещо на грузински. Проблем  в Грузия за нас е зареждането с газ – накрайниците на повечето места са различни от нашите и по-често има метан отколкото LPG . Има доста хубави и прилични бензиностанции, но има и много домашно производство –паркирал камион със стотина бутилки газ, свързани помежду си по някакъв странен начин и някакъв допотопен уред за зареждане. Вероятно по време на военен конфликт, които тук са чести, ги използват за бойна атака.Иначе през цялото време гледката беше уникална на север Голям Кавказ с величествения Елбрус/5642 м, най високия връх в Европа/ и границата с Русия, а на юг Малък Кавказ и границата с Турция и ние по средата нещо като нашата Розова долина, но в доста уголемени размери.

Кутаиси

Кутаиси

Кутаиси е вторият по големина град в Грузия. Хотели има всякакви – за 40- 50 евро можеш да наемеш цял апартамент с много добри условия. Така наречените таксита с малък пазарлък ще ви откарат където и да е в града за 5 лари. Една от големите забележителности на Кутаиси е катедралата  Баграти, която около 300 години е била в разруха, а сега възстановена и действаща от 2012 г. Намира се на най-високото място в града и лесно се стига с такси за 5 лари.  Строителството е завършено през 1003 г. и започва някъде през X-ти век, вероятно през 70-те години.Тук през 1089 година е коронясан най-великия грузински цар Давид строителя тук се пазят част от светите мощи на  Св. Димитър, св. Николай, св. Георги, св. Йоан Златоуст, св. Теодор Тирон и др. Слизането е лесно и приятно по тесни улички из стария град и през реката по моста излизате директно на покрития пазар. Голяма атракция за нас -всякакви причудливи плодове и зеленчуци, най-различни грузински лакомства и разбира се така наречения грузински сникерс – Чурчхела това е кавказко традиционно сладкарско изделие от ядки, нанизани на дълги низове и гъсто покрити с плодов сироп. Представлява мека и пластична маса, подобна на тънък колбас, дълга около 30 cm, обвиваща нанизани на конец ядки. Външната част се прави от гроздов сок, сгъстен с брашно може и от нар. В Грузия се приема като традиционно национално ястие. За 2-3 лари можете да опитате това чудо. Разбира се от всякъде те молят да опиташ така известната грузинска Чача –ние в България му викаме ракия. Цената е около 5 лари за 500 мл. Добро мезе за нея е прочутото грузинско пушено сирене „Сулугуни“, направено е от пастьоризирано краве и биволско мляко.  Произхожда от региона Самегрело в западна Грузия. Произвежда се само с помощта на естествен фермент от сирище и само с ръка, без да се използват механични устройства.

   Който е ходил в Грузия и не е опитал харчо – национална  грузинска супа приготвена от говеждо месо и лешникови ядки, напразно е ходил. Тайната е в „Хмели сунели“.  Това е традиционна грузинска смес от около 15 подправки.

Кутаиси

Опитахме разбира се и местната бира. Тук най-популярните марки са Натахтари и Задазени. Да отворя една скоба – аз съм колекционер на бирени чаши, имам няколко хиляди от цял свят и едно от преживяванията ми по света е да се сдобия по някакъв начин с местна чаша. Големият проблем е, че никъде или почти никъде не се продават рекламни чаши на местните видове бири. Единственият начин да си обогатиш колекцията си е да влезеш под кожата на сервитьор, барман или собственик, за да ти дадат или в редки случаи продадат една чаша. Тук в Кутаиси ми беше първото завоевание чаша Натахтари.

В центъра на Кутаиси има голям фонтан, построен на мястото на паметника на Давид строителя /преместен на друго място/. Фонтанът Колхида се намира на централния площад в града. Това е голяма структура с 30 статуи – копия на фигурите на колхиската култура от бронзовата епоха. Фонтанът е открит през 2011 година. Да не забравяме, все пак че се намираме в древна Колхида, където аргонавтите търсили златното руно затова и всички фигури са позлатени.

Манастира Гелати

На около 10 км от Кутаиси и 25 лари с такси се намират манастирите Гелати и Моцамета.

Манастир Гелати е бил построен през 1106 година. Той е бил издигнат по желание на цар Давид Четвърти Строителя. В пределите на манастирския комплекс е била издигната Гелатската академия, където са били събрани известни учени от онова време. Царят не успял да завърши манастира си и завещал на сина си да го завърши, за да бъде осъществен и проектът на царя за гробница на царското семейство. Самият цар Давид е погребан до южната порта на манастира. Правнучката на цар Давид – легендарната грузинска царица Тамара, продължила делото на семейството и превърнала манастира в духовен център. Храмът на света Богородица е мястото, където според легендата се намира гробът на царица Тамара. В северната част на манастирския храм са погребани други грузински владетели.

Манастир Моцамета (Манастир Св. св. Давид и Константин) – това е една от най-ярките забележителности не само на Кутаиси, но и на цяла Грузия. Според легендата, манастирът е бил издигнат върху хълм, където мюсюлманските нашественици екзекутирали грузински князе Давид и Константин Мхеидзе, отказали да приемат исляма. В XI век тук е бил построен величествен храм и основан манастир, наречен «Моцамета», което означава «мъченици», в чест на принц Давид и Константин, едни от светиите на Грузинската Църква. И днес в малката зала можете се намира огромен ковчег с правоъгълна форма, с мощите на светците. Под него има тесен тунел и поверието е, че ако минеш три пъти по него ти се опрощават греховете. Иначе има страхотна гледка към каньона на реката. Има и аязмо с лековита вода. Наблизо до Кутаиси  /на около 25 км/ се намира и пещерата на Прометей но не можахме да стигнем до нея.

Данъци в Грузия почти не се плащат, всичко е на черно без касов апарат /такъв видях само в метрото и в магазините на Карфур/, но това не им пречи да строят магистрала от Тбилиси до Батуми около 350 км. От Кутаиси до Тбилиси са около 220 км, половината път през полупланинските части на Малък Кавказ и около 120 км готова магистрала. Пътуването между Кутаиси и Гори – нашата следваща цел, е колкото приятно от гледката и множеството живописни селца, толкова и опасно – много завои и населени места и никакъв ред в шофирането. В едно интересно село Сурами пък е единственото място, където може да опитате Назуки, грузинския сладък хляб. Всяка къща в селото има саморъчно направена пещ, в която прозвежда този вид хляб и го продава направо на пътя. За 7 лари купуваш 5 хлябчета /малко непривични за нашия вкус/.

Целта ни беше да посетим скалното селище Уплисцихе  – умалено копие на Кападокия, но пътят ни минава през град Гори, родното място на Йосиф Джугашвили –Сталин. Противоречива личност в историята на СССР, но останах с чувството, че не е много обичан от сънародниците си грузинци. Не пропуснахме възможноста да разгледаме родната му къща, вагона, с който е пътувал от Москва до Гори и музея с огромни размери /вход 10 лари/. Самата родна къща, където е роден и живял в ранното си детство Сталин, е малка с две стаи и мазе, но да се запази е вградена в голяма колонна сграда в типичен сталински стил.

Уплицкихе

След музея на Сталин се насочваме към Уплисцихе – древен пещерен град, само на 15-тина километра от Гори. Уплисцихе възниква през II – I хилядолетие преди Христа, изсечен в скалите на левия бряг на река Кура. Изживява периоди и на възход, и на падение, като през XIX век окончателно замира. По време на разцвета си е имал 700 пещери, които били прохладни и разполагали с резервоари за съхранение на храна и вино. Древните жители на Уплисцихе произвеждали вино и една от винарните е запазена и до днес. В предхристиянския период Уплисцихе се обособява като култов център и в това отношение е бил сравняван с древногръцкото светилище в Делфи. Храмове, посветени на различни божества, в това число на Слънцето, са изпълвали пещерния град. След установяването на християнството в Грузия езическите символи в Уплисцихе били подложени на разрушение. Храмовете били преустроени в дворци, храмът на Слънцето – в базилика. На границата между XIII и XIV век в Уписцихе е управлявала царица Тамара. Една от пещерите била предназначена за нея и днес е известна като Залата на царица Тамара. Докато Тбилиси бил под властта на арабите, Уплисцихе изпълнявал ролята на царска резиденция. Тогава се разрастнал и имал население от близо 20 000 жители. Упадъкът на Уплисцихе настъпил след нашествието на монголците през XV век. Към края на XIX-то столетие голямо земетресение окончателно го ликвидирало като населено място. И днес е доста добре уреден музей на открито с вход 3 лари.

Между Гори и Тбилиси около 90 км е магистрала, като на места минаваме на около 200- 300 метра от строго охраняваната граница с отцепилата се автономна област Южна Осетия. Виждат се и няколко бързо направени селища за прогонени емигранти от едната и другата страна. Стреля се на месо. Има само един пункт за преминаване, но контролът е достра строг – можеш да излезеш от Грузия към Осетия, но ако искаш да се върнеш обратно, можеш да стигнеш и до затвор.

Мцхета

На 15 км преди Тбилиси се намира Мцхета, старата столица на Грузия – защитена от ЮНЕСКО. Намира се между скалисти планини, при вливането на река Арагви в Мтквари (Кура). Той е един от най-древните градове в страната и нейна първа столица. В цяла Грузия няма друго такова място, наситено с толкова много свети и култови места, като Мцхета. Затова грузинците наричат древния град „Втори Йерусалим“. В него се пази една от най-големите светини на християнския свят – хитона на Христос във Катедралният събор Светицсховели – Това е патриаршеският храм на грузинската православна църква и в продължение на столетия – главен храм на цяла Грузия. Създаден е още през 4 век, а през 1010 година и по-късно през 15 век два пъти е възстановяван. Оттук започва разпространението на християнството в Грузия.

Тук всичко е свързано с покровителката и закрилницата на Грузия е св. Нина. Света равноапостолна Нина (Нино)  произхожда от знатен род и е сродница на великомъченик Георги Победоносец. Родена е около 280 г. в Кападокия, където имало много грузински селища. Когато пристигнала в Мцхета, древната столица на Грузия, св. Нина била подслонена от бездетното семейството на царския градинар. Неговата жена Анастасия скоро добила рожба по молитвите на св. Нина и повярвала в Христа. Св. Нина изцелила от тежка болест грузинската царица Нана, която след като приела св. Кръщение, станала ревностна християнка и по-късно била канонизирана за светица. Въпреки изцелението на съпругата си, цар Мириан (265-342 г.), вслушвайки се в клеветите на езичниците, бил готов да подложи св. Нина на жестоки мъчения. „Но в момента, в който той замислял смъртното наказание на светата праведница, слънцето помръкнало и непроницаема мъгла покрила мястото, където се намирал царят. Царят внезапно ослепял, а поразената от ужас негова свита започнала да моли езическите идоли да върнат дневната светлина. Но Армаз, Заден, Гаим и Гаци били глухи, и мракът се усилил. Тогава уплашените единогласно завикали към Бога, когото Нина проповядвала. Мракът мигновено се разсеял и слънцето огряло всичко наоколо с лъчите си”. Това се случило на 6 май 319 година. Цар Мириан, излекуван от слепота от св. Нина, приел св. Кръщение заедно със свитата си. Няколко години след това събитие, през 324 г. християнството в Грузия окончателно се утвърдило.

Влизайки в града от към магистралата веднага се чувства този прословут за Грузия християнски и православен дух. Веднага в дясно е Манастирът Самтавро – един от най-старите женски манастири, строен през 11 век. На това място, според преданието, под един къпинов храст е живяла света Нино. На мястото на този храст е построена малка църква, а голямата Преображенската е изградена след нейната смърт. Там са гробовете на св. Нана и св. Мириан. Тук се намират и  мощите на един съвременен светец св. Гаврилий починал през 1995 и канонизиран 2012 г. Гонен по време на социализма, особено след като публично запалва портрета на Ленин на 1 май 1965 г. Доведен до психиатрична клиника, след промените става един от най-почитани съвременни старци многократно помагал преживе и сега неговите нетленни мощи открити на 22 февруари 2014 г помагат на много вярващи от цял свят.

От манастира Самтавро в Мцхета на около 12 километра на запад покрай поречието на река Мтквари се намира друг много важен за грузинския народ манастир „Shiomghvime Monastery“ или „Пещерата на Шио”. Именно тук отец Шио е прекарал последните си дни от своя живот в дълбока и тъмна пещера. Преподобният Шио Мгвиме е роден в Антиохия в края на V век. Той е един от дванадесетте асирийски отци ученици на преподобни Св. Йоан Зедазенски. Те били изпратени в Иверия /днешна Грузия/, да преоповядват божието слово. Отец Шио се смята за основателя на монашеството в Грузия. Към края на живота си се заселва в планината западно от град Мцхета. Той живее в отшелничество и аскетизъм в пещера, за което е удостоен от Господ с прекрасни видения. Скоро това място става много известно и за подвига на отец Шио се говори из цяла Грузия. След неговата  смърт е погребан на същото място и то става свещено не само за целия грузински народ , но и за целия православен свят. Още в средата на 6-ти век е построен и първият манастир. Комплексът включва обекти от различни епохи и с различно предназначение – пещерна църква, църквата „Свети Йоан Кръстител“, камбанария, църквата, в която е погребан Шио Мгвиме, църквата „Възнесение Христово“, катедралният събор „Света Мария“/построен от Давид строителя/, монашески килии, изсечен в скалите резервоар за вода, водоснабдителна система и крепостни стени. На входа на Shiomgvimi има изворче, наречено “Изворът на сълзите”. Според легендата то е чудотворно и лекува много болести. Около манастира не била намерена вода и монасите, трябвало да носят вода от река Мтквари. Един монах носил делва с вода, но я изтървал и тя се счупила. Според легендата монахът заплакал и където паднали сълзите, близо до скалата текнало малко ручейче „Изворът на сълзите“. То е толкова малко ,че пълни само по една бутилка на час. Смята се, че това е едно от важните чудотворни места на православна Грузия. По съветско време манастирът е затворен, но монасите намирали начин тайно да извършват богослужения. Мощите на св. Шио са изгорени, но все пак една кост е запазена и до днес. Една от най-поразителните характеристики на Shiomgvime е великолепната природа около него. В лоното на скалите и природата ще се почувствате невероятно.  Днес манастирът се посещава от много поклонници и туристи от цял свят.

В самия център на малкото сега градче Мцхета /около 7500 жители/ се намира катедралният събор Светицсховели (груз. Животворен стълб) е един от главните духовни центрове на православна Грузия. Историята на храма започва през 4 в., когато приелият християнството цар Мириан III построява първата в Грузия дървена църква по препоръка на гръцката просветителка Нино.

Според легендата, грузински евреин на име Елиас заминава за Йерусалим, за да се застъпи за Исус Христос по време на процеса срещу него. Той пристига твърде късно в Йерусалим и става свидетел на разпъването. На хълма Голгота той купува от един римски войник дрехата на Исус /Хитона/, за която войниците преди са разиграли жребий. Елиос отнася дрехата в родния си град Мцхета. Когато се прибира, неговата сестра Сидония облича дрехата и издъхва. Тъй като не могли да отделят дрехата от Сидония, тя е погребана с нея, а на гроба й по-късно пораства Кедър. По нареждане на Св. Нино, този кедър трябвало да бъде отрязан и върху гроба да бъде построена църква. От стъблото на кедъра трябвало да се направи колона, която да се използва в строителството на църквата. Днес храмът е добре реставриран и подреден в голям църковен двор ограден от висока каменна ограда. Пред храма има голям площад със заведения, магазини и разбира се много сергии пълни със сувенири и всякакви грузински чудесии.

В Грузия патриархът е приел една инициатива с цел подобряване на раждаемостта. Всяко трето и следващо дете в семейството се кръщава лично от него. Там е голяма чест патриарха да кръсти детето ти.

Другата ни цел беше манастирът Джвари, който се намира на висок  хълм край Мцхета и е любимо място на посетителите на страната. След приемането на християнството цар Мириан и св. Нина поставят горе над хълма голям кръст. Сега постамента, където е бил кръста, е запазен и се намира в центъра на църквата. А гледката от високо към Мцхета и мястото, където се вливат двете реки е наистина впечатляваща. За да не се мъчим с нашата кола, наехме за 15 лари т.н. такси до върха на хълма, където се намира манастира. Тук изживях първия си потрес от идиотското каране на грузинските шофьори. Колата с която пътувахме беше с десен волан /тук такива са масово внос от Япония/. Завой след завой, на всичко отгоре шофьорът ни беше с едно око /дясното/, но всичко това не му пречеше на слизане да кара със  „средна скорост“ 120 км. Вляво до шофьора през цялото време натисках въображаемата спирачка. Все пак стигнахме живи и здрави и се помолихме и благодарихме на св. Нина за избавлението. Щяхме да имаме и още един такъв случай да й благодарим, но по-късно ще разберете, сега ни предстоеше черешката на пътуването – Тбилиси.

Тбилиси

Тбилиси

Малко над един милионния град ни посрещна със страхотен трафик. Апартаментът, който бяхме резервирали за около 140 лари, се намираше в супер центъра в най-стария квартал, но да се доберем до него се оказа доста трудна задача в големия трафик и задръствания. Тбилиси е основан през 458 г. от цар Вахтанг I Горгасали  през 1122 градът е превзет от грузинския цар Давид ІV Строителя, който премества своята столица от Кутаиси в Тбилиси. Сега той е един съвременен европейски град, запазил в старата си част  много история и автентичност и много нови модерни сгради и мостове. Особено впечатление прави помпозния мост Мира и също новия  луксозен президентски дворец. Повечето нови сгради и паметници в Тбилиси са построени след “революцията на розите”, времето, когато властта взема Михаил Саакашвили.

Интересна личност представлява бившият министър-председател. Много ерудиран и образован, владеещ няколко езика, той е обичан или мразен от грузинците, но трудно ще намериш човек в Грузия, който, запитан за Сакашвили, да вдигне безразлично рамене. Хората или го обичат или мразят. След почти десетгодишното му управление, хората все още виждат от една страна символ на нова Грузия, освободена от корупция и престъпност. Като идва на власт, Саакашвили за един ден уволнява около 15 000 предполагаемо корумпирани полицаи. Но другата половина виждат в негово лице авторитарния ръководител, съсредоточил в ръцете си цялата власт по време на неговото управление.

Контрастът между провинцията и столицата е очевиден. Самият град е разположен по поречието на река Кура и по околните хълмове веднага се набиват трите ориентира по най-високите части на града. Първо хълма с телевизионната кула – стига се до горе с трамвай по склона, дърпан от собственото си тегло. В двете посоки струва 5 лари. Трябва да си купите и магнитна карта за 2 лари, която важи и за въжената линия и метрото и  се зарежда според пътуванията, които ти предстоят. Трамваят те откарва от невъобразимия трафик за 3-4 мин в пълна идилия, превъзходен тих парк с атракции и заведения. До втория хълм се стига пак за 5 лари с въжена линия, която ви качва от реката и за няколко минути сте на върха на хълма, където е разположена статуята Картлис Деда. Символът на Тбилиси с височина 20 m символизира грузинската гостоприемност с чашата вино, която жената държи в лявата си ръка, а сабята в дясната ръка е чудесна метафора, която илюстрира готовността на грузинците да воюват и защитят земите си от враговете.

Тбилиси

Тук е и крепостта Нарикала. Интересен факт е, че днешният архитектурен вид на сградата принадлежи на арабския модел на строителство през VII – XII век, точно когато крепостта е била разширена най-обстойно. Крепостта е била снабдена с тайни проходи и система за водоснабдяване. И от двата хълма гледката към града е невероятна. На третия ориентир се намира най-голямата катедрала в Кавказ – Тсминда Самеба (Света Троица), която е завършена съвсем скоро и е открита за вярващи през 2004 г. Църквата е разположена в източната част на града и е построена с дарения на обикновените хора и с парите на грузински бизнесмени. Все още недоизографисана, катедралата впечатлява с грандиозността си.

Тбилиси

Друго архитектурно бижу на Тбилиси е историческият квартал Метех. Изящна куполна църква в Метехи е пострена в периода 1278 г.-1284 г. по волята на грузинския цар Свети Димитър II, а през XVII век е укрепена и околността на църквата. Днес църквата и старите крепостни стени в Метехи са една от най-посещаваните туристически дестинации в Грузия. Древният храм е изграден от камъни и тухли и в архитектурно отношение е повлиян значително от средновековната архитектура. Пред храма гордо се издига бронзова статуя на основателя на града – Вахтанг Горгасали. Интересно място в близост до река Мтквари (Кура) и срещу църквата Метехи са минералните бани (Абанотубани). Френският писател Александър Дюма и руският му колега Александър Пушкин описват баните като най-хубавите, в които някога са били. Повечето от изворите са се използвали още през XVII в. Фасадата на най-известната от всички – банята Орбелиани е изградена от мозайка със сини плочки и напомня на времената на арабите. Точно зад тях се намира живописния каньон в центъра на града с водопад слизащ от крепоста Нарикала. Тук наблизо се намира и Сионската катедрала. Св. Нина в нейната пустинна килия имала кръст от лозови пръчки, който й връчила Дева Мария. Този кръст, като велико съкровище на Грузия, се пази в Тбилиси, в тази катедрала. Подвигът на своя живот света Нина завършила в източната област на Грузия Ерти, в село Бодбе. Като надгробен паметник върху нейния гроб стои храмът на Св. Георги Победоносец. Тук равноапостолна Нина почива със светото си тяло, а с душата си – във всеки храм, всеки град, всяко село на Грузия. Тя е в сърцето на Грузия и Грузия е в нейното сърце.

 Пренаситени от много впечатления през деня, решихме да посетим типичен грузински ресторант, намиращ се в близост до хотела, в който бяхме отседнали, и разбрахме колко са гостроприемни и със широки души грузинците. Малка група млади момчета, леко подпийнали, празнуваха завръщането се от мисия на техния „Спецназ“. Като разбраха, че сме от България и сме православни се почна с едни наздравици, тостове, брудершафтове, прегръщания, снимки и поздрави от певците в заведението към българската група. Ние по стара българска традиция им поръчахме хачапури /поради липса на българска питка и сол/, а те ни отговориха с огромна плодова салата.

Кахетия

Разстоянието от Тбилиси до Телави е под 100 км, но за сметка на това се пътува доста бавно. Много завои, изкачване на един превал с надморска височина от 1670 м и спускане към Алазанската долина. Това е района с най-добър пчелен мед в цяла Грузия, затова на всяко удобно място в превала се продава мед и неговите производни.

Най-източната област  на Грузия, граничеща с Азербайджан, е Кахетия. Главният град на областта е Телави с около 25 000 жители. Тук е регионът на грузинското винарство, което е издигнато в култ от местното население и е повод за голяма национална гордост на грузинския народ. Градът дълги години е бил столица на Царство Кахетия, а по времето на великия грузински цар Давид IV Строителя влиза в пределите на обединена Велика Грузия- това е златната ера на тази страна.

От  началото на 17-ти век до 1801 година, когато Грузия е анексирана от Русия, Телави отново е столица на Кахетия и Картли. Именно от този период са запазени и главните забележителности на града. Крепостта „Батонис-цихе“/запазена и до днес/, е построена в 18-ти век при царуването на царя обединител Ираклий II. Този именно цар се превръща за грузинския народ в символ на свобода и национална независимост. Неслучайно на площада пред крепостта е и неговия паметник, възседнал гордо своя кон. Зад  крепостните стени се намира двореца на цар Ираклий II.  Построен в персийски стил и с изящни дърворезби около вратите и прозорците. Тук на площада пред крепостта  е  снимана една от сцените на  филма „Мимино“. Съвсем наблизо се намира 900 годишен чинар, който е най-старото дърво в Грузия.  Високо е 45 метра, а обиколката в основата – 12,4 m. Възможно е под неговите клони да е играл самия цар Ираклий II, роден именно в Телави. Има легенда, че ако събереш 12 човека и успеете да обхванете заедно дънера му, ще ви се сбъдне всяко желание свързано с любовта. Ние успяхме и от тогава сме щастливо влюбени.

Има много легенди кой е вдъхновил и как е написана песента-шедьовър на  Алла Погачова „ Миллион, миллион, миллион алых роз“/ кой не е чувал тази песен ? /. Това е запазена марка на певицата. Песента разказва една съвсем истинска история. Нико Пиросманашвили е грузински  художник- примитивист, роден в Кахетия в село Мирзаани. Той е роден, самоук талант, голям бохем, често рисувал картини само за парче хляб или чаша вино. През 1905 години вече с псевдонима Нико Пиросмани, видял афиш на звездата на парижкия театър „Бел вю“. Дамата се казвала Маргарита дьо Севр. Само от афиша  художника се влюбил от пръв поглед. Тази негова пламенна любов го довела до пълно разорение, но го превърнала в легенда. След като видял изпълнението на живо на певицата сърцето му окончателно било пленено. И една от легендите е свързана именно с Телави. За да впечатли и привлече вниманието на  певицата  първо нарисувал неин портрет. До толкова е бил влюбен в нея и в миг на умопомрачение, на връх рождения си ден продал цялото си имущество и изкупил всички рози в града /вероятно около един милион…../ и  9 каруци с цветя се отправили към хотела на Маргарита.  Това  се е случило в хотела в Телави, срещу двореца на Ираклий II. Така или иначе любовта не се е състояла, но е станала повод за написване на гениалната песен. Текста на Вознесенски и музиката на Раймонд Паулс, превръщат песента в тъжна, но красива музикална изповед на неосъществената любов. След години картини на Пиросмани са били изложени в Лувъра и една от посетителките е била самата Маргарита.

Пътуванията до Грузия освен с незабравимите места които посещаваме, дивата природа, неповторимата грузинска кухня ще се запомнят и с незабравимия вкус на грузинското вино. Винарската изба в Телави е основана през 1915 година. Тук се произвеждат различни вина по старите традиции на винопроизводството. Наред със съвременните методи за съхранение на виното все още някои сортове  се съхранява в глинени делви /квеври/ вкопани в земята. Най-известните грузински вина от този район са -Цинандали , Вазисубани, Ахашени , Киндсмараули . Едно от най-популярните вина от района е колекцията „Талисман“ (Talisman). Смисълът е в това, че всеки грузинец взима със себе си на път най-доброто вино за късмет и лек път. За производството на вина от серията се използват специални сортове грозде задължително ръчно събрани, а самото вино отлежава в дъбови бъчви.  

На десетина километра от Телави се намира известното кахетско село Цинандали. Освен че е известен винарски район, тук се намира семейното имение на княз Чавчавадзе.  Строителството започва през 1818 година от известния грузински поет и прогресивен мислител Александър Чавчавадзе, считан за един от основоположниците на съвременна Грузия. Той построил имение с европейски интериор и с първата винарска изба, която бележи началото на индустриалното производство на вино в Грузия. През 19-ти век имението е истински център на социалния живот в Грузия. Тук се събират музиканти, писатели и поети. На гости на Чавчавадзе са идвали известни личности като-Пушкин, Лермонтов, Александър Дюма –баща, Одоевски, Грибоедов. Александър Чавчавадзе е  убит от немни убийци през 1846 година, днес е канонизиран от Грузинската православна църква.  Неговата дъщеря Нина след една вълнуваща и трагична любовна история се жени за Грибоедов / руски дворянин, дипломат, драматург и поет, композитор и пианист/.  Скоро след венчавката, на която Грибоедов изпуска годежния пръстен/лош знак/, той е убит в Персия.  По негово желание е погребан до църквата Св. Давид в планината Мтацминда, над Тбилиси. След неговото погребение на това място се създава Пантеона на писателите, артисти и обществени дейци на Грузия. Мимолетно щастие и 30 години траур. Параклисът в имението, където са се венчали, е запазен и до днес в имението. Паркът е огромен, в английски стил с много растителност, екзотични дървета /палми,бамбук/ и растения от цял свят. В центъра е самата къща-музей, а зад нея уникалната винарна. По площ колкото самата къща,  в нейните мазета се пази уникална колекция от над 20 000 бутилки вино. Самата къща-музей съхранява стария интериор, средновековна мебел и много лични вещи на нейните бивши обитатели.

Имате няколко възможности за входни билети:

2 лари-вход само за парка

5 лари-парка и музея с екскурзовод на руски език

7 лари- парка и музея с екскурзовод на руски език+чаша вино

Бодбе

Село Бодбе се намира на около 100 км от Тбилиси до старинния град Сигнахи. Ако нямате собствен транспорт може да отидете с т.н. маршрутки срещу 7 лари в посока от източното автогара Исани. Ако искате да пътувате в западна посока с автобус, например до Кутаиси, то трябва да отидете до автогара Дидубе. И двете автогари се намират на спирки на метрото със същите имена /между другото метрото е страшно евтино 0.6 лари/. Но по-добрият вариант да стигнете до Бодбе е такси с лек пазарлък за 60 лари в двете посоки колата и шофьора са на ваше разположение през целия ден. Пътят до там е лек и приятен минава се през грузинския “Шампан“. Тук основно са лозови насаждения и  навсякъде по пътя се предлага домашна чача и домашен коняк.

Гробът на св. Нино

До селцето Бодбе се намира храмът, където е гробът на св Нина. Нейното желание е било да бъде погребано именно тук. След нейното успение са се опитали да пренесат тялото в столицата Мцхета но това се оказало сложна и нерешима задача –тялото не мърдало от мястото на смъртта й. В храмовия комплекс дълги години е имало чудотворен извор, но при гоненията при социализма той пресъхнал. След събитията и идване на демокрацията лековитата вода отново извира, но на около 2 км от храма. По пътека, много стъпала и около 150 м. денивелация  стигнахме до аязмото. Посрещна ни една монахиня и ни обясни за чудотворността на водата. Има нещо като малко закрито басейнче, в което трябва да се потопиш, но водата е около 5 -6 градуса и пропуснахме този шанс. До тук добре, но тези всички стъпала и денивелация трябваше да я преодолеем и нагоре. Вярвайте, доста трудна задача. И тогава дойде привидението в лицето на брадат грузинец и кола Лада, трийсетгодишна. Лек пазарлък, 10 лари и следващото ни изпитание с грузински шофьор започна. Път почти нямаше, предполагам, че сам той го е отъпкал с колата си при ежедневните курсове с такива заблудени туристи като нас. Камъни,  завои и кал колкото си щеш и голяма денивелация, както казах. На нашия шофьор биха завидили всички почитатели на офроуда, само включи на първа и с мръсна газ до горе – ако беше спрял и за секунда, никога не бихме тръгнали наново, но човека си е професионалист. Изкачи ни като едното нищо. Само да отбележа за протокола – пак бях до шофьора.

Сигнахи

Посетихме и старинния град Сигнахи. Архитектурата на сградите е еднаква, издържана в стила на южноиталианския класицизъм и напомня тази на малките италиански планински градчета. Благодарение на държавна програма, започната още през 2007 година, градът се превръща в цивилизован европейски център на туризма и виното. Има и крепост с доста интересни крепостни стени на два етажа. Но главната забележителност е Дворецът на бракосъчетанията, който е посещаван от всички краища на страната, тъй като е отворен 24 часа, 7 дни в седмицата. В него брачната церемония може да се извърши през деня или през нощта, всеки ден и всеки месец от годината. Предварително не се подават никакви документи, не се чака за дата и час, а подписването става веднага. Това е причината Сигнахи да бъде наричан „Град на любовта“.

И да завърша с Грузия – знаете, че грузинските наздравици са популярни в цял свят със своя хумор. Ето и един пример за тост, който е доста популярен. ”Има такава грузинска мъдрост: ако искаш да вземеш правилно решение, посъветвай се с жена си и направи точно обратното. Да пием за нашите жени, които ни помагат да намираме правилното решение в сложни ситуации!“.  Тостовете в Грузия имат правила. Първо тост вдига старейшината на групата/тамада/ и само той дава разрешение за други тостове. Тост не се вдига с бира, само с вино и твърд алкохол. Жените не вдигат тостове.

Армения

Армения

Следваща ни цел беше другата кавказка държава Армения. Площ около 30 000 кв. км. и население около 3 000 000. Минаването на границата беше бързо, но за сметка на това скъпо. В зависимост от коя държава си, таксите са различни, не знам за другите, но ние платихме 37 евро за да влезем в Армения, не знам точно за какво, вероятно пътен данък. Но това не е всичко, веднага след граничния пунк си длъжен да си купиш застраховка за колата.  Цената за 7 дни е около 8 евро, но внимавайте кой ще ви я направи и се пазарете.

Още на първия паркинг след границата ни се оправи настроението, защото с накрайниците за газта няма проблеми като в Грузия и цената е само 200 арменски драма /около 650 драма е едно евро, т.е. цената е около 0.63 стотинки/. Бензинът е около 1.40лв. Но до тук бяха добрите новини, защото следващите около 200 км бяха истинско изпитание за автомобила ни. В България само знаем да се оплакваме. Винаги съм казвал, че човек трябва да види останалия свят, за да разбере колко е хубаво в България. Пътят е ужасен до езерото Севан и с много завои, и изкачвания. Езерото се намира на 1900 м надморска височина. От време на време дори влизахме в Азербайджанска територия, защото няма друг път.

На около 40 км от границата се намира старият манастир Санахин в едноименния село край на каньона на река Дебед, – това е една от най-големите религиозни забележителности на този край. От другата страна на Дебед се намира град Алаверди. Манастирът заема площ от около 2 дка. Смята се, че той е на мястото, където през IV век Григорий Просветител, първи официален глава на Арменската апостолическа църква поставя каменен кръст. Днес манастирът не е действащ и е под егидата на Юнеско, но е имало времена, когато е имало до 300 монахини.

Добрата част от тази затънтеност са ниските цени в така наречените ресторанти /по-скоро закусвални от времето на соца/. Тук, в тази част на Армения, социализмът и СССР не са си тръгнали. Като гледаме магазините, леките коли /най-вече Волги/, автобусите и ресторантите си спомням далечната 1991 година, когато чаках в Москва на дълга опашка за наливна бира. Чакахме някой да си я изпие, за да му вземем чашата /просто разполагаха  само с 10- 20 чаши/. Изобщо тук живота е замрял от 1990 година.

Гледката при езерото Севан си заслужаваше мъките по пътя до това високопланинско езеро с дължина 72 км. Надморската височина от 1900 метра предполага много чиста вода, свеж въздух и прекрасна природа. Езерото заема площ от 1242 km2 което е 5 % от територията на Армения. То е основен източник на питейна вода за държавата. В него се вливат 28 реки и водни потоци, като само 10%, от тях се изтичат чрез река Раздан. На единствения остров, сега полуостров, е разположен средновековен манастир. Целия пейзаж много прилича на Охридското езеро. От Севан до Ереван пътя е почти магистрала в ужасно състояние, но вече я ремонтират.

Ереван

Ереван

Столицата на Армения, Ереван, е един от най-старите непрекъснато заселени градове в света. Населението й е почти 1,2 милиона човека, а древното име на града е Erebuni. Районът е първоначално заселен преди 2,700 години, като в световен мащаб много малко градове са постоянно населени от толкова  отдавна.Разположена по поречието на река Храздан единствената изтичаща от езерото Севан. Армения е планинска страна почти на всякъде надморската височина е над 1000м дори центъра на Ереван е 1010 м. Вътре в столицата можете да се насладите на невероятна архитектура, като някои от сградите са още от 19-ти век. Заради своята древност, влиянието на Съветския съюз в архитектурата се простира основно върху страничните квартали панелни блокове ни посрещнаха още при влизане в града. Най-старата част от града вече е най-нова. Голямото строителство в центъра е за сметка на старите сгради, а новото строителство е една за мен грандоманщина. Гордостта на арменците е улица   “Абовян. Когато тръгвате от площад “Република”, първите няколко пресечки най-много напомнят на старата “Абовян” или такава, каквато улицата е била преди десетилетия. Двама съперничещи си архитекти създават проектите на сградите от двете отсрещни страни на улицата – едните в неокласически стил (архитект Мирзорян), а другите – в ар нуво (архитект Мейхрабян). Под централната търговска улица е построен мол по дължината на цялото пространство. За първи път виждам мол по дължина. Връзката с горния свят е със асансьори. По самата улица има много магазини и заведения под помпозни сгради от 10-12 етажа. Малко разбирам от архитектура и според мен въпреки декларирането на горните два стила на улицата се набива на очи поссталинизъм, нищо че са ги проектирали двама архитекти. Местните жители много се гордеят с тази улица и я наричат новия Лас Вегас. Повечето сгради в Ереван са построени с различни цветове туф и базалт – материали с вулканичен произход. Това прави Ереван един от малкото градове по света, в който сградите не са боядисани. Друг е въпроса че всичко изглежда еднакво и потискащо. Всъщност като за град, разположен в полупустиня, Ереван има учудващо голям брой зелени паркове. Градът е естествено на две нива с денивелация около 100 м. Връзката между тях е красивата каскада Таманян и серия от фонтани и зеленина и цветя между тях.

Имахме малки проблеми с хотела, но в крайна сметка намерихме един типичен соц апартамент за 40 евро на вечер. Жилищния блок където беше апартамента е в супер центъра със гледка към операта и към паметника на майка Армения /преди тук е имало паметник на Сталин/, но  доста занемарен и порутен в общите части. Иначе самият апартамент беше доста голям и добре подреден. Тук в заведенията цените са доста по-скъпи и гонят еврепейско ниво. Не знам как се оправят със средна заплата от 200 долара.

От второто хилядолетие се търси острието на Лонгин, християнската реликва – копието, с което римският войник Лонгин пробожда разпънатия Иисус Христос, за да потвърди смъртта му: „но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода. То притежава невероятна, свръхестествена и затова неземна енергия и с течение на хилядолетия си остава символ на могъществото и силата. От Карл Велики до Хитлер вярвали, че който притежава реликвата, управлява света. Няколко копия по света спорят за оригиналност. Едното е т.н. Виенско копие което и до днес се пази в Императорската съкровищница. Адолф Хитлер, който е известен със своите увлечения към мистиката и астрологията, винаги се стремял да притежава чудното Копие. Историците свидетелстват, че още като юноша той с часове стоял във Виенският музей на историята на изкуствата пред витрината, в която била изложена реликвата. Легендата гласи, че именно заради него Хитлер анексира Австрия за да притежава копието и завладее света. Историческите хроники свидетелстват, че много владетели били убедени в това, че те притежават оригиналното Копие. В Ечмиадзин твърдят, че именно при тях се намира оригиналното Копие. А преди дълги години е било в манастира Гехард и това го потвърдили британски учени, които изучили възрастта на реликвата. Но така ли е наистина, не е известно точно. Не е известно за учените, но местните жители в Армения са убедени че оригинала е при тях. Убеден беше и нашия пореден шофьор, който ни закара до манастира Гехард с една 100 годишна лада Самара и доводът му беше че Виенското копие, което е притежавал Хитлер, не е оригинала на  копието на съдбата, при положение че е загубил Втората световна война от Сталин. Вождът на СССР е притежавал оригинала, който се е съхранявал някога в този скален манастир от ХIII век. Съгласихме се с него, все пак Армения първа е приела християнството като държавна религия и може би от  тогава се пази това копие в този манастир Гегхард. Абе в Армения и Грузия трябва да се съгласяваш със всичко, свързано с тяхния национализъм, иначе може да те изхвърлят от колата в някое дере. Изобщо тук все още не е разрешен най-древния спор-Кой е по-древен род на Кавказ?

– Грузинците, разбира се. Ние произхождаме от рода Шимпанидзе.

– Как ли пък не! Ние арменците произхождаме от рода Орангутян!

Малко се отплеснах но беше важно. Пътят от Ереван до Гарни вече се досещате, че беше в ужасно състояние, дори на места нямаше такъв, въпреки че имаше много автобуси с туристи от цял свят. По пътя се откриват величествени гледки към свещената за арменците планина Арарат, която сега е в пределите на Турция. Навсякъде, където погледнете в Армения, виждате камъни и чукари с малки изключения. Ако можеха арменците да изнасят камъни, щяха да са най-богатата държава в света. След около 30 км спряхме в края на Гарни на малък площад, претъпкан с автобуси, сергии с всякакви шарени стоки и кожи, щуращи се туристи и един подреден хаос. Платихме 1000 драма като чужденци и влязохме. За местните билета е само 100 драма, но ние не приличахме на арменци. Пред нас се изправи един прекрасен древногръцки храм посветен на бога на слънцето Митра. Мястото за неговото построяване е избрано перфектно на малко плато високо над каньона на реката с чудесен изглед и прохладен въздух идеално място за лятна царска  резиденция. Храмът се издига на края на пропастта върху триъгълния нос на река Азат и посреща слънчевият изгрев. За защитата е необходима само една крепостна стена. От другите останали страни храмът е защитен от бездънна пропаст. Храмът е построен от блокове с гладък базалт. Камъните са с дължина около два метра, закрепени със скоби и щифтове. Храмът е построен в елинистични архитектурни форми. Интересно е как този европейски храм намираме чак тук в този затънтен край на Европа. Виновникът е Тиридат I изградил тази  лятна резиденция-крепост. По това време римляните водели войни срещу персийското царство на партите, като арена на сблъсъка била Армения. Всяка една страна сваляла и коронясвала своя човек за цар, докато накрая в 54 г. Тиридат не свалил римския фаворит. За наказание Рим нахлул в Армения в 57 г. и разрушил до основи арменската столица Арташат. Почти цяла Армения била завзета, докато при битката при Харпут в 62 г. Тиридат не обкръжил и победил римската войска. Поканен бил да замине за Рим за да подпише договор за мир и да получи отново короната си от ръцете на римския император Нерон. Така и станало след едно посещение на Тиридат I в Рим той бил добре посрещнат от Нерон и получил „европейски субсидии“ и така с европейско финансиране се получил този запазил се и до днес храм и лятна резиденция. В средата на 60-те години реставрацията е възложена на архитекта Сяян. След няколко години трудолюбие работа, храмът Гарни е напълно възстановен през 1976 година. Много голяма част от възстановения храм е от оригиналните блокове разпръснати наоколо.

Връщайки се на паркинга, бяхме посрещнати от брадясал арменски субект, който ни обясни че сме заели място за най-малко 2 автобуса и затова дължим такса от 300 драма -1лв. Тъй като платихме за паркинг и да не се мъчим с нашата кола, наехме въпросния шофьор на 100 годишната Самара да ни закара долу в каньона, където е манастира Гегхард. Срещу 3000 драма получихме поредното изживяване –офроуд по склоновете  на каньона плюс посещение на някакъв местен магазин в едно затънтено село явно това е част от атракцията. Купих един арменски коняк от 50 мл /аз съм колекционер и  на малки бутилки до 50 мл/, доста прашасал. Продавачът, хубав човек, си призна, че бутилката стои в магазина от 6 години. Ей така дума да става попитахме нашия брадясал шофьор колко е  заплатата на жена му. Малко се смути, но ни призна –работи като санитарка в държана болница и получава 50 долара на месец при цени на храната почти колкото в България. Добре би било да се замислим и да спрем да се оплакваме.

В много манастири и други места, свързани с християнството, съм бил в Европа. Имам самочувствието, че съм бил /с малки изключения/ навсякъде в Европа, където има свети места, важни за поклонниците, и съм един пилигрим с доста опит. Но за какво го казвам всичко това ….. Защото това, което видях тук, ме изуми. Гарантирам, Никъде другаде няма подобно нещо. Самият манастир е прилепен към огромната скала долу ниско в дерето, но зад основната църква на манастира има един изкопан вход в скалата около 2 м висок и 1 м широк със свод. В един момент група французи, един автобус от около 50 човека, започнаха да влизат през този отвор плюс още толкова случайни туристи и никой не излиза. Разбира се, ние след тях. И след 10 метра проход о, чудо –вътре огромна църква издялана в самата скала –с огромни 4  колони, олтар и отвор горе на купола /много ми напомни Пантеона в Рим/. Имахме огромния късмет с тази френска група –двама монаси и две жени пяха за тях в продължение на 20 минути църковни песнопения при тази страхотна акустика. Изживяването беше неповторимо ще го запомня за цял живот.

Връщайки се в Ереван, посетихме това, което е останало и още не е съборено от стария Ереван, купихме си сувенири от много добре уредения и чист пазар, разположен в голям парк на няколко минути от площада на Републиката и също единствената крафт пивоварна Dargett в столицата, за да опитаме бирата им и да си купя следващото завоевание в колекцията ми.

Последния ден от нашето пътешествие беше за Ечмиадзин. Това е историческият център на арменската апостолическа църква. Ечмиадзин е за Ереван (и Армения) същото, което е Ватиканът за Рим (и Италия). Водещ началото си от зората на християнството в Армения (3-4 в.), той е пазител и носител на уникалната история на една независима (апостолическа) църква. Ечмиадзин се намира на 30-40 км от столицата Ереван, а негов притегателен център е големият манастирски комплекс – седалище на главата на Арменската апостолическа църква (католикос). Манастирският комплекс на Ечмиадзин се състои от няколко десетки сгради и църкви. Някои от тях са на много стотици години, други са съвсем скорошни. Сред богослужебните сгради централно място заема главната манастирска църква; с многовековната си история и богатата си украса. Именно тук в Музея към комплекса се пази и копието на Лонгин. Пристигнахме рано сутринта, тук в Армения живота започва след 9 часа, ако искате да пътувате без трафик, то го правете преди този час, после нещата доста се усложняват и с трафика, и с паркирането. Посрещна ни един комплекс, потънал в зеленина, спокойствие и тишина. Централната църква на комплекса, макар и в реставрация, е доста впечатляваща с размерите си, стенописите и целия интериор. След поклонението ни в комплекса седнахме на кафе и местни сладки със съзнанието, че ни предстои само връщане  към България. Бяхме на 2400 км от нея, но изпълнени с много изживявания и спомени и приключения.

Грузия и Армения са доста непознати за нас държави, но ние се убедихме, че  са с красива природа, древни традиции и дружелюбно население. С вечен спор между тях къде е по хубав коняка ,виното или бирата. Със много запазени манастири от 10-12 век всичко е много автентично и натурално все още без комерсиализация.

И да завърша, както започнах. В момента тези републики накрай Европа, по-скоро в Азия, са доста тихи, спокойни и безопасни, но те са буре с барут, което рано или късно ще избухне и причината е големия им национализъм и неразрешимия им вечен спор кой е по–по-най . Като включим и третата държава тук Азербайджан /не можахме да я посетим за съжаление, защото нямахме визи/, нещата стават наистина много опасни. Но най-важното го разбрахме и почувствахме – хората навсякъде са добри.